Живка Аджеларова

Ж. А.: Как възникна идеята за създаването на Общество за поезия и литературна проза “Глаголницата” към Българския културен център в Сиатъл?

Д.Н. Най-напред, благодаря за интереса и за поканата.

Идеята за Глаголницата се появи след като в Портланд вече си бяхме си създали  „литературен кръжец“ (27 януари, 2013). „Кръжецът“  се събираше в края на всеки месец в сградата на Българо-Македонското дружество „Подкрепа“ в Портланд и „кръжеше“ първоначално около теми, подсказани от литературната ни класика. След първите години дойде апетитът към новите неща. Какво се случва в България днес? Как се пише? Какво се издава? Тази дейност в Портланд, където също така водех часове по фолклор и български език (през 2011 г. с група единомишленици вече бяхме основали културно-образователната програма „Българче“), затихна в последните две години, но, надявам се, временно. Наскоро качих част от темите от сбирките ни в блог, дали от сантимент, или пък защото гледам на подобни дейности и през погледа на изследовател на българските културни практики в миграция, не знам.

Тръгвам така отдалеч, защото в последните десет години сътрудничех и на Българо-Македонското дружество в Портланд, и на Българския културен център в Сиатъл. Сиатъл е на север от дома ми, Портланд – на юг.  Пътувайки  на север (петък и събота), след това на юг (неделя), се стремях да правя все това  – да допринасям с каквото мога за активното практикуване  на българския език и фолклор, за живеене, захранвано от  българската литература и култура като цяло.

Та, създаване на общество за поезия и литературна проза в Сиатъл дойде като най-естественото нещо. Искаше ми се около Глаголницата да се съберат хора, които обичат да четат, да говорят за литература и да се вълнуват от теми, които вълнуват и мен. Най-напред през 2013 г. тръгнаха едни кротки разговори за книги около паралията на Мария Апостолова и Богдан Дарев,  които по това време приютяваха дъщеря ми Ана-Мария и мен, когато нощувах в Сиатъл. По това време работехме много активно с Мария, която е артист и сценичен дизайнер  (готвехме коледния концерт на общността, което си е голямо събитие). През януари, 2014 г. представих идеята за основаване на „Глаголницата“ на борда на Българския културен център в Сиатъл.  И така, на първата ни сбирка на 15 февруари откликнаха близо 15 души.

Ж. А.: С какви трудности се сблъска Обществото за поезия и литературна проза “Глаголницата” през годините?

Трудности? Когато е имало такива, то е било защото Българският културен център в Сиатъл си няма собствена сграда. Всяко събиране се случваше където се отвореше възможност: кафене, чайна, библиотека, частен дом…

Иначе самите разговори, както и подготовката за тях, за мен носеха тръпка. Самият факт на случването на такива срещи ми действаше добре. И тук, и в Портланд си препрочитахме най-напред Пенчо Славейков,  Боян Пенев, Багряна, Радичков, Далчев… Чудесни дискусии генерираха текстовете, събрани в „Защо сме такива“ (1994), в подбор на Иван Еленков и Румен Даскалов. И в Портланд, и в Сиатъл си четяхме Петя Дубарова и Данила Стоянова, Цветан Стоянов, говорихме си за отчуждението (някога, днес). После  дойде апетитът към новите неща. Книгите на Георги Господинов, Милен Русков, филмовите екранизации. Отвориха се теми за кино и литература. Или в обратен ред. Може би последната ни среща на живо в Сиатъл беше  посветена на четене на стихове на Николай Милчев. И се стигна до лето 2020-то, когато се разбра, че нещата трябва да се случват виртуално, ако искаме да се случват.

Започнах да каня хора, които живеят в други щати, автори от България. Сред онези, които активно се включваха, беше Албена Цанкова, библиотекар, която живее и работи в щата Ню Джърси. През есента на 2021 г. поканих Албена за съ-администратор на Глаголницата. Вече повече от година работим заедно, обсъждаме автори и творби, които са провокирали интереса ни, каним гости, планираме календара. Това е такова удоволствие. Както това се случва обикновено при разговор със съмишленик, с когото сте прочели едни и същи книги на времето и сега се усещате сродни заради подобието на усещанията от прочетеното.  Изобщо всичко онова, което се случи след отварянето на „Глаголницата“ към света, с това ново, интензивно общуване с талантливи четящи и пишещи хора, донесе и продължава да носи вдъхновение и удовлетворение.

Ж. А.: Доколко е позната българската литература в Сиатъл?

Трудно е да се каже. Както навсякъде, където има българи по света, някои се връщат с втори куфар с книги, когато пътуват до България. Други четат български книги онлайн (благодарение на новите платформи, които предлагат книги в електронен формат). Трети не четат – било поради физическа невъзможност, било поради липса на интерес.

Ж. А.: Как Българския културен център в Сиатъл помага на преводачите-българисти в САЩ да разпространят българската литература чрез преводите си?

Така се радвам, че ми задавате този въпрос. Защото така мога да спомена  читателската група “Readings from the Heart of Europe” (Четива от сърцето на Европа) при университета „Вашингтон“ в Сиатъл. Глаголницата е колективен член на “The Readings”, доколкото моя милост е част от организационния комитет на тази по-голяма група. Тя възникна по идея на Майкъл Бигинс,  (Slavic, Baltic and East European studies librarian) през пролетта на 2019 г. Мисията на групата е  да популяризира големите литературни постижения на т.н. „малки езици“, или, иначе казано, да се ангажира с прочити на слабо познати на американския читател литературни произведения от „сърцето на Европа“. Българското заглавие за 2020 г. беше „Физика на тъгата“ (The Physics of Sorrow,  (Open Letter Books, Rochester, NY, 2015) на писателя Георги Господинов, като специален гост на срещата беше преводачката Анжела Родел. През пролетта на 2022 г. обсъждахме „Една и съща нощ“ (The Same Night Awaits Us All, Open Letter Books, 2018)  на писателя Христо Карастоянов в превод на  Изидора Анжел.

Казано иначе, подкрепата се изразява в подпомагането на събития като тези на “The Readings”, когато между останалите автори от „сърцето на Европа“ разглеждаме български творби, представени от наши водещи преводачи.

Ж. А.: Как се е променил книжният пазар през тези 9 години според наблюденията Ви?

Не знам как се е променил книжният пазар, но знам, че в последните години се появиха страшно много (нови и изключително интересни за мен) автори и творби. За повечето заглавия обикновено разбирам от календара на „Аполония“ – всяка година с дъщеря ми  сме в Созопол за провеждането на фестивала в края на август и началото на септември. По това време по  „аполонски“ се захранваме с театър, музика, литература, изкуство. Ходя на всички представяния на книги, когато няма конфликт с театралните постановки и концертите в Археологическия музей. Разговарям с представители на издателства. Отправям покани за гостувания в Глаголницата. Веднага след приключването на „Аполония“  пък започва Алеята на книгата в София. След което идва познатият тежък момент с  пренасянето на книгите.

Ако мога да си позволя коментар относно промяна на книжния пазар по-общо, то бих споменала появата на повече платформи,  предлагащи електронни книги. Силно оценяваме тази възможност – всички ние, жадните да прочетем даден текст точно сега, точно в този момент. Така преди седмица исках да отворя „Отлъчване“ на Николай Терзийски, подготвяйки се за срещата с него (като вече си бях донесла в Щатите „Звезди под клепачите“ в книжно тяло). И съм толкова доволна, направо  щастлива, че книга, която не мога да поема в ръка, мога да видя поне като текст, качен в Ozone e-книги. Иначе за мен общуването с книгата като книга, когато става дума  за художествен текст, си остава незаменимо.

Но за книжния пазар. Има и друг момент – нещо, върху което  ми обръща внимание Албена (споменавано в срещите ни и от автори, редактори, издатели). То се отнася до влиянието на социалните мрежи  (Goodreads, фейсбук групи) за  популяризирането на добри автори, които иначе може би биха  останали незабелязани.

Ж. А.: Бихте ли разказали как решихте да заживеете в Сиатъл?

Със съпруга ми се смеем, че за всичко е „виновен“ Милчо Левиев. Още „по-виновен“ е Петко Стайнов, но едно по едно. Някъде в началото на нашето хилядолетие д-р Гари Найберг,  преподавател по теория на музиката и диригент на брас-симфоничен оркестър при Lower Columbia College в щата Вашингтон, попада на концерт на Милчо Левиев. Заинтригуван от неравноделните  размери (а Гари е голям почитател на Бела Барток), професорът решава да дойде в България. От “Fulbright” (програмата за българо-американски образователен обмен в случая) одобряват кандидатурата му и през лятото на 2004 той се озовава в София, заедно с други 12-тина американци-специалисти в различни области. Всички стипендианти на Фулбрайт, преди да тръгнат по предварително изготвените маршрути, изслушват поредица лекции за ориентация (история, география, икономика, политика, култура). Така се срещаме с Гари. Той – слушател. Моя милост – преподавател, представящ българския фолклор (музика, танц и костюми). След година получавам имейл с молба да изпратя партитурите на българска класическа пиеса, но базирана на неравноделните ни  размери, както и друга, но в равноделни размери. Сдобивам се с партитури на Петко Стайновата ръченица, както и на  Дико Илиевото Дунавско хоро. Така – като “Guest Balkan Artist” (2006) се проявявам като танцуващ солист на най-бавната тракийска ръченица на света в изпълнение на американски симфоничен оркестър. Дико Илиевото хоро в 4/4, от друга страна, изпълнено от младежи от балетното студио на града (облечени в костюми, предоставени от американци, любители на българския фолклор от Сиатъл)  и „обучени“ от мен, звучеше доста ударно. Та от това наше общо сценично приключение тръгна  кореспондеция, която доведе до сключване на брак през 2008 г. и усядане на Западния бряг. А когато се озовах тук, естествено беше да се запитам: „Какъв е ‘висшият‘ смисъл на това преместване?“ И такъв смисъл открих в дейностите, за които ви разказвам.

Ж. А.: С какво се занимавате в момента?

Няколко реки текат паралелно. Но това не е бреме, а благослов. Не мога да си представя да правя само едно нещо.

Научните публикации са основното ми занимание. Току що завърших текст за културната трансмисия на хореографско (по)знание (Cultural Transmission of Choreographic Knowledge: Fieldwork in Bulgaria with some Еxamples from the United States) за един сборник. Тази седмица веднага се връщам към монографичното ми изследване върху българския танц в миграция (на английски). Това е обемна монография, която в първата си част представя българския танц и танцуване в България (в традиционен контекст, но и като сценично изкуство), втората се обръща към възприемането/преживяването на българската музика и танц в Северна Америка в потока на българското и балканското очарование от 1960-те насетне, а третата част е поглед към практиките, свързани с българска музика и танц на българските общности САЩ от последното десетилетие.

Много се радвам, че управителният съвет на изследователската група по етнохореология към Международния съвет за традиционна музика (ICTM), на която съм член от 2002 г. възприе идеята за обособяването на работна група „Танц и диаспора“; координатор съм на тази група, която се среща през месец и обсъжда теоретични и други въпроси.

Ежеседмично вървят практическите занимания с фолклорните ми програми при Българския културен център в Сиатъл  –  „Медена питка“ (деца) и „Сиатъл чета“ (възрастни) с подготвянето на нови хореографии за предстоящи фестивали.

Разбира се, текат си програмите на „Глаголницата“  и на “The Readings” (тук си трябва здраво четене, анонсиране и пр. организационна работа), както и часовете по български език за американци (имам  ученици, с които работя от 2015 г.).

Отделно от това си върви работата по  публикации, които са встрани от научните (поезия и пътеписи).

Ж. А.: Какво е посланието Ви към българите, що се отнася до културата?

Послание нямам. Имам пожелания. Нека звучи наивно.

Да се множат книгите, картините, произведенията на изкуството от световна величина, събитията, свързани с тяхната поява.  Да се отварят повече възможности за преводи на български творби на различни езици. Името на България да се споменава с респект. Но уважението да се случва най-напред като себеуважение.

Ж. А.: Какво Ви вдъхновява?

Езерото, край което живея, природни картини, изкуство, книги, ренесансови хора, духовни личности, всепроникващ талант.  Пътуването. Буквално и всякак. При престой в Барселона, например, Гауди с неговите сгради, интериори, размах-не-от-тоз-свят превзе всичките ми сетива. А иначе „по домашному“ с  мъжа ми всяка вечер си подаряваме класически концерт. Снощи слушахме и гледахме  едно от брилянтните изпълнения на Артур Рубинщайн, по време на записа вече на преклонна възраст. Беше въздействащо до сълзи – и музиката, и изпълнението, и изражението на лицето на големия пианист. Такива неща ме вдъхновяват.

…

Визитка:

Даниела Найберг е  етнохореолог с докторска степен  от Института за изследване на изкуствата – БАН. Родена е в София, възпитаник е на СУ „Св. Климент Охридски“, където завършва българска филология, философия и културология. Преди това се дипломира като хореограф (в Института за музикални и хореографски кадри в София). Специализира фолклористика в СУ и в един период е хоноруван асистент по културна и социална антропология. Преподавала е различни дисциплини в Нов български университет, Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“, Театрален колеж „Любен Гройс“, гимназия с разширено изучаване на музика, хореография и изобразително изкуство и другаде. Понастоящем е артистичен директор при Българския културен център в Сиатъл, както и координатор и на дейността на „Глаголницата“ – Обществото за поезия и литературна проза при същата организация.

Пише  статии, есета и стихове, хореографира, участва в международни конференции и симпозиуми. Има публикации в научни и литературни издания.

Автор е на няколко стихосбирки.

…

Фейсбук страница на Глаголницата:

https://www.facebook.com/search/top?q=глаголницата

Фейсбук група: https://www.facebook.com/groups/glagolnitsata

The post Интервю за Orator.BG appeared first on Даниела Найберг.

Д.Н.: Здравейте, Снежана! Градът има много имена. Той е Созопол, той е Аполония, той е градът на изкуството и изкуствата, той е амфитеатърът, театралните пространства, галерията, квартет арфи, археологическият музей… Той е  мястото за общение с морето. Той е мястото за  дишане край езерото и планината. Но „градът на спасението“ е и метафора, живот и живеене с изкуство, Аполоновското и Дионисиевското,   „културата“ и „природата“, „Градът-Божи“-философска страст, стремеж за развитие и движение.  Същевременно  той е  град  на приемането  и спокойствието. От всичко ме спасява. 

С.Г.: Вие сте „софийско момиче“, но морето сякаш е разтворено в сърцето Ви. Какво е това, което само тази безбрежност може да Ви даде?

Д.Н.: Безбрежност, да. Притихване в съзерцание на трепкащата хоризонтала и вертикала-слънчев-лъч-пътека, които се пресичат на ранина. Потапяне в свят на приливи, отливи, благослов, мини-човешки живот, Сизиф хоризонтален… Вибриране на друго ниво.

С.Г.: В едно стихотворение пишете: „Като се закрия от себе си/ такова търсене пада“. Кое е по-лесно – да намерите себе си или другия във Вас?

Д.Н.: Трябва най-напред да допиша стихотворението: „Ти само можеше да ме намериш, но те изгубих“. Този стих е ехо (по-скоро неосъзнато) на коментара на Марсилио Фичино върху Платоновия пир за любовта.  Волна интерпретация на самото Платоново разбиране за мъжко-женското съчетаване в  сила непреборима.  Но понякога  (и не само в мита) във физическото й проявление тази сила се разпада,  черупката се пропуква, ядката –  раздвоява. За човека, когото обичаме, ние сме огледалото, в което той се отразява с най-хубавите си качества. В случая този, който някога е бил любим, вече го няма в огледалото – нито добър, нито лош. Самото огледало го няма.

С.Г.: Вашата поезия е нежна и лека като повей, но оставя отпечатък –  разпознаваем и разрязващ до болка. Стихът Ви е кратък, но наситен с цялата емоционална палитра. Как успявате в малко думи да поберете цяла Вселена?

Д.Н.: Благодаря Ви. Просто слушам. Когато разпозная, че идва стих, записвам.

С.Г.: Освен „поезия на спасението“ Вие пишете и пътеписи, есета, размисли, преподавате философия… Имате ли предпочитан жанр, чрез който най-точно да  изразите посланията си към хората?

Д.Н.: Всичките те са ми толкова скъпи и свои, че не виждам как да сложа някой от тях по-напред. 

С.Г.: Пътували сте много в различни щати на Америка. Какво мислите за  българската общност като цяло – успява ли да съхрани и разпространява българското културно и историческо наследство, за да може, поколението българи, родено и израснало тук, да знае и помни корените си?

Д.Н.: Само преди няколко седмици по инициатива на Българския културен център за Пенсилвания, Ню Джързи и Делауеър се състоя първата виртуална среща на български културни организации и групи от Северна Америка. Повече от 20 организации, като това са само част от културните центрове в Щатите и Канада. Три часа. Всеки участник имаше толкова много неща за споделяне. Всяка организация с ентусиазма си, с плановете си, идеите, постиженията, радостите, при някои – гордост от закупуване на сграда-дом за организацията. Научих за наскоро създадена директория на българската общност в САЩ   (bghubusa). Всичко започнало от единия благороден импулс за подкрепа на възрастни хора в пандемните времена. Впоследствие обаче сайтът  прераснал в нещо голямо и очевидно необходимо. Усещането от срещата беше за истинска съзидателна мощ, за неподозираща сама размерите си мрежа-опора-гръбнак,  обединяваща стотици българи в желанието им да поддържат и развиват българската култура в Щатите и Канада. Това беше впечатляващо. Срещата е записана и записът е качен на страницата на Българския културен център за Пенсилвания, Ню Джързи и Делауеър.

С.Г.: Как виждате ролята на българската държава за това?

Д.Н.: Преди петнайсет години, когато още живеех в България, бях поканена от списание „Родолюбие“ и в-к „Азбуки“ да обобщя в текст впечатленията си от пътуванията ми из Щатите. Есето се изля за няколко часа,  сякаш само чакаше някой да го побутне. Озаглавих го „Моля, дай ми една епълка“ (дочуто от американско българче). В това есе заедно с разказа „настоявах“ за участието на държавата в изработването на успешна стратегия за поддържане на езика – програми, летни семинари…  Вече в Америка (от 2008-ма) наблюдавам огромните усилия на десетки съботни и неделни училища за  запазването на езика, което е изключително трудно  в случаите, в които основният език в семейството е английски. Голяма част от тези училища работят по програми на българското министерство на образованието и науката и получават частична подкрепа. Т.е. очевидо има някакви усилия от страна на държавата. Възникнаха и  тип-училища, които нямат достатъчно деца или пък ресурси за „истинско“ училище. Те  се нарекоха „културно-образователни програми“, „школи“ и пр.;  захранват се от даренията на родителите, но предимно – от ентусиазма на преподавателите. Чувала съм мнения на ръководители на такива школи, че е редно да бъде така, че е редно тези нови читалища да се спонсорират от местни спомоществуватели. Според други обаче (бизнесмени) държавата трябва да се грижи за децата си. По дефиниция.

Според някои философи балансът и хармонията потичат от човека към държавата, а не обратно.  Повечето от нас обаче живеят  в две държави (макар и ментално), имат два дома, живи родители в България и деца, които са „у дома си“, когато говорят  английски. „Всичко тръгва от собствената градинка“ може да се тълкува двояко – собствената градинка, да, това е домът, градът, общността.  Но „собствената градинка“ за управниците ни е  държавата, като самата България днес е клонато дърво, което не си знае клоните. Спорен мен, дали ще гледаме на връзката (инициативата, организиращата сила) „от човека към държавата“ или „от държавата към човека“ (а най-добре в сътрудничество), основното усилие трябва да се изразява в поддържане на мостовете, които свързват българите в България с българите оттатък океана и оттатък много земи и океани. 

С.Г.: Вие сте етнохореолог. Какво мислите за танцовата терапия?

Изкушавам се да Ви разкажа  как се  озовах на семинар за танцова терапия в Женева през 2000-та година. Приключвах часовете си в Нов български университет. На излизане колега ми обръща внимание върху обява, „бодната“ на таблото в коридора. Конкурс за участие в семинар по танцова терапия в Женева със стипендия на юнгиански общества в България и САЩ. Краен срок за кандидатстване – днес. Прибирам се, подготвям СV, мотивационно писмо, изпращам  преди полунощ. Скоро получавам покана за интервю, а след това  по пощата пристига  книгата “Dance Therapy and Depth Psychology: the moving imagination”; изпраща ми я авторката на книгата и водещата семинара д-р Чодороу (Joan Chodorow). Копието ми се изпълва с бележки. Философското ми образование ми помага да се справя с терминологията, а танцовата ми природа – да си въобразя движенията. Последното –  особено в примерите, в които деца с ментални увреждания са въвлечени в ритмични практики от д-р Чодороу, която е бивша танцьорка. След упражнения по ритмика и танц тези деца правят и първите си успешни членоразделни опити. 

Книгата ме въведе в материята, но не ме подготви напълно за това, което щях да открия няколко месеца по-късно. На юнгианския семинар по танц-терапия в Женева нямаше музика. Това дълбоко ме впечатли. Имаше практики, които да помогнат на човека да отключи емоционални „подпушвания“, примери за това как да се научи  с помощта на танц-терапевт да се вслуша във вътрешния си ритъм. А  ако ритъмът е нарушен, как да  го намери или извика. 

Осъзнах за пореден път нещо много важно – разбирането на „текста“ става в контекста на пораждането и съществуването му. Това – отнесено както до танца,  така и до дисциплините, свързани с танц.  Танц-терапията трябва да се разбира като се изхожда  от това от  какъв вид култура (култури) е породена, от какви потребности на обществото, психоаналитична школа (школи) и пр.

Сред участниците бяха танцови терапевти от Западна Европа и моя милост. Когато на връщане от Женева спрях в Белград (за да поема оттам към  семинара за традиционни хорà на Музикалната академия), споделих с професор Оливера Васич впечатленията си от юнгианския семинар. „По нашите земи тези практики не са разпространени“, казвам. „Па ми си имамо игре“ – отвръща. Едва ли някой би могъл да предложи по-кратко обобщение на  културните разлики между Източна и Западна Европа, включително САЩ.

С.Г.: Танцът е част от Вашата духовна същност. Най-висшият израз на онова пра-пра-минало, което ни сродява с бъдещето и ни връща към корените на една вселенска, национална и родова принадлежност. Разкажете ни повече за Вашия нов проект „Българският танц в миграция“.

Д.Н.: Благодаря ви. Така е. Желанието ми да събера опита си и опитностите си от живота и преподаването ми в България с опитностите ми от Америка е свързано до голяма степен с усещането за дълг. В това свое желание и усещане далеч не съм едниствена; хиляди са българските учени, поети, писатели, артисти, художници, културни дейци, просветители, които искат родината им да е по-позната в света и това познание да се свързва с достойнствата на българската култура. Вие самата сте част от от този кръг.  Ще ми се моето  изследване да  захрани  библиотеките на танцовите департаменти тук. Същевременно се надявам книгата ми да представлява интерес за американските  почитатели на „балканската“ и на българската култура в частност,  да предизвика вниманието  на читатели, които не са запознати с  историята и културата ни, но пък са привлечени от темата. Изкушавам се  да си мисля, че историческият ракурс тук ще събуди любопитството и на българите, които отскоро танцуват. Есетата  разглеждат българския танц в България (в традиционната старина, в ансамбловия модел  и в днешния клуб), българския танц в Северна Америка (в американските групи за танци на народите, с по-специално внимание върху американския ансамбъл „Коледа“) и българския танц в българските общности. За оформянето на идеята роля изигра и участието ми в продължение на години (заедно с групата, която ръководя – „Сиатъл чета“ при Българския културен център в Сиатъл) във фолклорния фестивал „Верея“ – Чикаго. Фестивалът, плод на усилията на Константин Маринов, е един много специфичен културен феномен – и като репертоар, и като цялостно събитие; няколко от есетата ми се опират на впечатленията  от този фестивал. 

С.Г.: Благодарение и на Вашата културна дейност тук в САЩ, българският фолклор става все по-популярен в тази страна. Защо американците, чужди на нашите традиции и религия, проявяват такъв интерес към фолклора ни?

Трябва да се има предвид кога възниква този интерес,  какъв е духът на 60-те – с хипи-движението, войната във Виетнам, теченията отвъд “mainstream”-културата. Повишеното внимание  към чужди култури (особено култури, в които хората се държат за ръце и играят в кръг) се дължи на много фактори. Във всеки колеж и университет по онова време се предлагат  класове за такъв вид танци (коло, хоро), които не изискват партньор. През 60-те години започват пътуванията до България и Балканите на американци и канадци, които записват  разнообразен репертоар, традиционен и хореографиран. Балканите и балканското стават „модерни“. По този повод босненската етномузиколожка Миряна Лаушевич написва книгата си  „Balkan Fascination” (2007). Танците от Балканите придобиват общото определение „балкански танци“; изключително привлекателни са заради идеализираната (романтизирана) представа за тези happy peasants from the Balkans, които носят техните ръчно-изработени костюми и свирят на древни инструменти. От ключово значение е богатството на музиката; мелодиите и непознатите размери в българските примери привличат в залите хиляди американци. С възторга от музиката идва и опиянението от играта. Мнозина до ден днешен помнят първия си научен танц,  най-често хореография. 

През 60-те години до България и Югославия  пътуват Дик Кръм,   (високо-уважаван от американците преподавател-лингвист), Денис Боксел,  (който през 1967-ма оглавява сиатълския ансамбъл „Коледа“), Мартин Кейнинг, добре познат в Щатите и у нас фолклорист, издал музикални и снимкови албуми (запечатали изчезнала реалност), канадецът Ив Моро, който е най-популярният преподавател по български танци в Северна Америка и по света. Всички тези и други преподаватели представят на американските любители тяхното разбиране и интерпретация на българския танц. 

Но годините сега са различни. Модата е отминала. В този смисъл, интерес има, да, но като цяло американските любителски  групи (International Folk Dance Groups)  застаряват. Вече по-рядко преподавам в такива места и по-често  в Wеstern Washington University и другаде. Удоволствие е да се работи с тези млади хора. От визитата ми в Gallatin School, New York University тръгна изобщо идеята за написването на книгата, от момента, в който трябваше да представя 20 страници за българския танц и нямаше литература (като общ преглед на българския танц, подготвен в по-нови времена), която да мога да предложа. Сега имам. Написах ги най-после тези 20 страници.

Ентусиазъм от страна на млади хора може да се види по отношение на музиката (в духовите банди), които пък са една друга мода в последните две десетилатия.

С.Г.: Успяват ли да вникнат във философията и сакралността на танца, музиката на гайдата и кавала, в думите на песента или просто са възхитени от красотата на носиите, на хорото или на мелодията на народните песни?

Д.Н.: Сред американците има сериозни познавачи на българския танцов фолклор.  В Чикаго живее един от тях – афроамериканецът Пол Колинс, който оглавява Етник денс – Чикаго. Покрай родителите си той започва да танцува осемгодишен. Вече в колежа, той има огромни познания за танците и танцовата култура на света. В тези си младежки години Пол прави опит да систематизира балканския репертоар, донесен в Щатите. Това се оказва  трудна задача, защото някои преподаватели сами не знаят откъде са дошли танците, които преподават. По онова време репертоарът на американските групи  изобилства както от традиционни хорà, така и от авторски неща.  Но, да се върна на Пол. Неговият стил на пристъпване в едно  право тракийско хоро (като общо-познат стил) е много по-близо до „истината“ от стила  на танцуване на мнозина българи. Това е усет, дарба, но и дългогодишен танцов опит, култура на движението. 

Познавам „балканци-американци“  (повечето от мъжете – инженери и компютърни специалисти), които посветено свирят на български традиционни инструменти (Джон Гибсън от Калифорния  свири на кавал от години и буквално живее със  Стоян Величковите пиеси; същевременно е и изключителен танцьор с опит от ансамбъл „Аман“). С една дума, много зависи  за кои американци  говорим. Към примерите тук мога веднага  да добавя други (Кати Спрингър – Ню Йорк,  Лари Уайнър – град Вашингтон, Мери Шерхарт – Сиатъл  и още и още).

Разбира се, не всички са като тях. В едно интервю  Джон Филсич, легендарна фигура,  ми казва: „За повечето американци българският танц е бил важен в даден период от живота им. В този период те са млади, ентусиазирани. Колекционират музика, танци, албуми, костюми. После идва друга вълна и те започват да подаряват или продават онова, което са събрали на младини. Вече не се интересуват. Охладнели са. А ти,  ти  винаги ще си останеш българка, каквито и времена да дойдат.“ (Stockton Folk Dance Camp, 2008)

Писала съм доста по темата. На български  език – обемна статия, озаглавена „Бяла роза в косите на Америка“ („Българско музикознание“, 2017, два поредни броя),  на английски –  доклади  за научни конференции.  „Розата“, 20-те страници за българския танц, както и повечето от  докладите ми са  достъпни в academia.edu.

С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“ в САЩ и по света?

Д.Н.: Ако ми позволите, ще се върна при стиховете:

В ГРАДА НА СПАСЕНИЕТО
(Из хронологията на едно необичайно лято)

Година 2020
Лято с дъх специфичен
Тук
Стар град
Нов град
Плажна ивица
Между тях
Jinny Bar
Който дъни здрав рок
От динозаврово време
Бурно море
Гребени пяна
Облаци
Червен флаг
Хора
Напред-назад
По брега
Разхождат се
Тичат
Хапват банички
Пият кафе
Знаят
Няма изобретение
Което да спре вълните
Затова
Кротко радват се
Че са тук
Че има море
Че дишат
Че дечица въртят се около тях
С лопатки
Кофички
Напясъчèни дупенца
В крайна сметка всяко морско вълнение
Рано или късно свършва
Освен това винаги има
Други плажове – флагове – брегове
И купища благородни неща
За вършене

…

Пожелавам на читателите на в-к „България СЕГА“ в САЩ и по света винаги да имат купища благородни неща за вършене и тези неща да ги правят щастливи.

Интервюто взе
Снежана Галчева
за в-к „България СЕГА“

Източник: https://www.bulgariasega.com/featured/135586.html

The post С Даниела Найберг – Вибрация на други честоти, в-к „България СЕГА“ appeared first on Даниела Найберг.

1. Как бихте определили своята идентичност?

Част от отговора се съдържа във „визитката“: българка, източноправославна и пр. Образованието, професията, пътищата и интересите ми са важни фактори за това как бих се самоопределила. Обстоятелството, че имам повече от една професии, изгражда сфери от идентичности, които се срещат в (и генерират от) изначалното ми любопитство към света, постоянната ми готовност да уча и желанието ми да създавам неща. Последното смятам за съществено. Същевременно, различните ми професии и дейности ме срещат с различни професионални кръгове, в които се представям според случая.

2. Как бихте подредили йерархично вашите идентичности (полова, верска, национална, професионална, социална, семейна и пр.)? Изменяла ли се е тази подредба във времето или под влияние на други обстоятелства? Забелязали ли сте тези промени?

Не съм се замисляла досега върху йерархичното им подреждане. Може би защото те си съществуват в хармонично единство. В професионален план към първоначалната хореографска професия се добави тази на филолога, фолклориста, философа, културолога и етнохореолога. Виждам се най-общо като пишещ човек, творец. Практикувала съм всичките си професии.

3. Давате ли си сметка за въздействията, които са оформили вашата идентичност? Кои са те?

Да. В началото: семейната среда (хубаво, здраво семейство, доверие, подкрепа и обич, баща ми – антикомунист, с глава и ръце на изобретател); ранно осъзнаване на дарбата ми да танцувам; влечение към хуманитарните дисциплини; немска паралелка; хореографски институт; годините на следване в Университета (СУ „Св. Климент Охридски“), докторантура (етнохореология) – в Института за изследване на изкуствата – БАН. Огромно е влиянието на университетските ми преподаватели от филологическия и философския факултет; от значение е и времето, в което следвах (1988 – 1997); работата с изтъкнати наши музиколози. За формирането ми като етнохореолог съществена роля изигра свързването ми с работната група по етнохореология при ICTM (International Council for Traditional Music), на която съм член от 2002 година.
Друго… Със сигурност, концертите и турнетата по света и у нас (от ранна ученическа възраст), преподаването на различни дисциплини в различни институти (и на хора във всички възрасти), теренно-изследователската работа в България и отвъд (Балканите и САЩ), изучаването на техники от традиционните занаяти (работа с вълна и текстил).

4. С какви образи (фигури) и сюжети се идентифицирате? Какви образи (фигури) и сюжети изразяват най-добре вашата идентичност? Виждате ли връзка между музикалните ви предпочитания и идентичността Ви?

Учени, писатели, художници, артисти, които са същевременно и музиканти (примерно), изследователи, пътешественици. Странници. Чудаци. Поети. Философи. Всичко това заедно. Вдъхновяват ме „ренесансов тип“ личности.
Музикалните ми предпочитания са абсолютен фактор за моето разбиране на това коя съм и защо съм. Не си представям живота без класическа музика (Глук, Хайдн, Моцарт, Бетовен…), както и без „класическа“ народна музика. Пирински двугласи. Родопска каба гайда. Безмензурни мелодии. Шопски свирни. Грузинско мъжко пеене. Арменско. Акордеонни композиции. Клавир. Шопен. Дебюси. Сати. Джаз. Фадо…

5. Присъстват ли тези образи, фигури и сюжети в книги, филми или някакви други повествователни текстове? Кои са те?

Със сигурност, но едва ли ще мога да ги изброя. От друга страна, в стиховете, есетата и пътеписите ми често изскачат Далчев, Пастернак, Даниил Хармс, Константин Павлов, Унамуно, Бердяев… Идентифицирам се донякъде с картините на импресионистите начело с Моне. „Мой“ обаче е и Кандински, Иван Милев…

6. Как бихте определили ролята на вашата идентичност във вашия живот? Помага или пречи (и при какви обстоятелства).

Винаги съм се усещала безкрайно благодарна за възможността да изучавам дисциплини, които са ми били по сърце. Теорията (стремежът да се анализира, „да схвана всичко аз в същността“) и практиката (танц, музициране) постоянно са се захранвали и продължават да се захранват една друга. Чувствам се добре в себе си.

7. Вашата идентичност е нетипична (Вие живеете в чужда етническа/религиозна среда, родителите Ви имат различен етнически/религиозен произход, Вашият (брачен) партньор е различен от Вас…) Какво следва от това?

Много неща. Моят брачен партньор е пенсиониран професор по музика. Дългогодишен диригент на симфоничен оркестър. Има отношение както към българската народна и класическа музика, така и към българския език и култура. Подкрепата на съпруга ми в множеството мои дейности, свързани с Българския културен център в Сиатъл и Българо-македонското дружество „Подкрепа“ в Портланд, Орегън е от огромно значение. Ангажиментите ми към тези организации са ежеседмични, съответно пътуванията и отсъствията от дома.

8. Вие не живеете в селището (региона) в който сте се родили и израсли. Какво следва от това?

От това следва „създаването на свое село в Америка“, както обичаме да се шегуваме с някои „селски“ и „градски“ тук. „Ако не можем както щем, нека щем както можем“.

Житие
Сиатъл е моята добра стара София
Силвър Лейк е морето, но и също Балкана
Тук първото, което сутрин виждат очите ми
Е планината с нейната белоснежна премяна
Тази гледка е така внушителна
Синева сребърна, навред разпростряна
Едно кукуригу отброява дните ми
И съм толкова тук
И ме толкова няма

3 януари, 2017, Силвър Лейк

9. Какво бихте прибавили към дадените вече отговори?

Преди години (може би 2000), когато преподавах в Нов Български Университет и в Театрален колеж „Любен Гройс“, бях подготвила съвместен фолклорен спектакъл „Шарена хурка“ със студентите от НБУ и Колежа. С този спектакъл гостувахме на бесарабските българите в с. Тараклия – Молдова. Тогава на място видях как това някогашно тракийско село цялото се е пренесло в новите си поселения – с песните, игрите и обичаите си (разбира се, влиянията на местната култура са неизбежни). Баладите, които записах, звучаха като „от време оно“ – и като мелодии, и като сюжети, и като диалектни особености. Това силно ме разчувства. „Поплачи си, и ний така сме ревали…“ Дълго след това си мислех за това какво човек пренася със/в себе си, когато физически се премества в пространството. Въпросът отново е актуален за мен сега, когато наблюдавам дейностите на българските културни средища в Щатите. От друга страна, интелектуалецът навсякъде е интелектуалец, актьорът – актьор и поетът – поет, нали?

Източник: https://balkansbg.eu/bg/polls/570-daniela-ivanova-nyberg.html

The post Балкански идентичности – Даниела Иванова-Найберг appeared first on Даниела Найберг.