Разговор с Даниела Найберг, основател на Обществото за поезия и литературна проза “Глаголницата” при Българския културен център в Сиатъл, което на 15 февруари отбелязва девета годишнина
Живка Аджеларова
Ж. А.: Как възникна идеята за създаването на Общество за поезия и литературна проза “Глаголницата” към Българския културен център в Сиатъл?
Д.Н. Най-напред, благодаря за интереса и за поканата.
Идеята за Глаголницата се появи след като в Портланд вече си бяхме си създали „литературен кръжец“ (27 януари, 2013). „Кръжецът“ се събираше в края на всеки месец в сградата на Българо-Македонското дружество „Подкрепа“ в Портланд и „кръжеше“ първоначално около теми, подсказани от литературната ни класика. След първите години дойде апетитът към новите неща. Какво се случва в България днес? Как се пише? Какво се издава? Тази дейност в Портланд, където също така водех часове по фолклор и български език (през 2011 г. с група единомишленици вече бяхме основали културно-образователната програма „Българче“), затихна в последните две години, но, надявам се, временно. Наскоро качих част от темите от сбирките ни в блог, дали от сантимент, или пък защото гледам на подобни дейности и през погледа на изследовател на българските културни практики в миграция, не знам.
Тръгвам така отдалеч, защото в последните десет години сътрудничех и на Българо-Македонското дружество в Портланд, и на Българския културен център в Сиатъл. Сиатъл е на север от дома ми, Портланд – на юг. Пътувайки на север (петък и събота), след това на юг (неделя), се стремях да правя все това – да допринасям с каквото мога за активното практикуване на българския език и фолклор, за живеене, захранвано от българската литература и култура като цяло.
Та, създаване на общество за поезия и литературна проза в Сиатъл дойде като най-естественото нещо. Искаше ми се около Глаголницата да се съберат хора, които обичат да четат, да говорят за литература и да се вълнуват от теми, които вълнуват и мен. Най-напред през 2013 г. тръгнаха едни кротки разговори за книги около паралията на Мария Апостолова и Богдан Дарев, които по това време приютяваха дъщеря ми Ана-Мария и мен, когато нощувах в Сиатъл. По това време работехме много активно с Мария, която е артист и сценичен дизайнер (готвехме коледния концерт на общността, което си е голямо събитие). През януари, 2014 г. представих идеята за основаване на „Глаголницата“ на борда на Българския културен център в Сиатъл. И така, на първата ни сбирка на 15 февруари откликнаха близо 15 души.
Ж. А.: С какви трудности се сблъска Обществото за поезия и литературна проза “Глаголницата” през годините?
Трудности? Когато е имало такива, то е било защото Българският културен център в Сиатъл си няма собствена сграда. Всяко събиране се случваше където се отвореше възможност: кафене, чайна, библиотека, частен дом…
Иначе самите разговори, както и подготовката за тях, за мен носеха тръпка. Самият факт на случването на такива срещи ми действаше добре. И тук, и в Портланд си препрочитахме най-напред Пенчо Славейков, Боян Пенев, Багряна, Радичков, Далчев… Чудесни дискусии генерираха текстовете, събрани в „Защо сме такива“ (1994), в подбор на Иван Еленков и Румен Даскалов. И в Портланд, и в Сиатъл си четяхме Петя Дубарова и Данила Стоянова, Цветан Стоянов, говорихме си за отчуждението (някога, днес). После дойде апетитът към новите неща. Книгите на Георги Господинов, Милен Русков, филмовите екранизации. Отвориха се теми за кино и литература. Или в обратен ред. Може би последната ни среща на живо в Сиатъл беше посветена на четене на стихове на Николай Милчев. И се стигна до лето 2020-то, когато се разбра, че нещата трябва да се случват виртуално, ако искаме да се случват.
Започнах да каня хора, които живеят в други щати, автори от България. Сред онези, които активно се включваха, беше Албена Цанкова, библиотекар, която живее и работи в щата Ню Джърси. През есента на 2021 г. поканих Албена за съ-администратор на Глаголницата. Вече повече от година работим заедно, обсъждаме автори и творби, които са провокирали интереса ни, каним гости, планираме календара. Това е такова удоволствие. Както това се случва обикновено при разговор със съмишленик, с когото сте прочели едни и същи книги на времето и сега се усещате сродни заради подобието на усещанията от прочетеното. Изобщо всичко онова, което се случи след отварянето на „Глаголницата“ към света, с това ново, интензивно общуване с талантливи четящи и пишещи хора, донесе и продължава да носи вдъхновение и удовлетворение.
Ж. А.: Доколко е позната българската литература в Сиатъл?
Трудно е да се каже. Както навсякъде, където има българи по света, някои се връщат с втори куфар с книги, когато пътуват до България. Други четат български книги онлайн (благодарение на новите платформи, които предлагат книги в електронен формат). Трети не четат – било поради физическа невъзможност, било поради липса на интерес.
Ж. А.: Как Българския културен център в Сиатъл помага на преводачите-българисти в САЩ да разпространят българската литература чрез преводите си?
Така се радвам, че ми задавате този въпрос. Защото така мога да спомена читателската група “Readings from the Heart of Europe” (Четива от сърцето на Европа) при университета „Вашингтон“ в Сиатъл. Глаголницата е колективен член на “The Readings”, доколкото моя милост е част от организационния комитет на тази по-голяма група. Тя възникна по идея на Майкъл Бигинс, (Slavic, Baltic and East European studies librarian) през пролетта на 2019 г. Мисията на групата е да популяризира големите литературни постижения на т.н. „малки езици“, или, иначе казано, да се ангажира с прочити на слабо познати на американския читател литературни произведения от „сърцето на Европа“. Българското заглавие за 2020 г. беше „Физика на тъгата“ (The Physics of Sorrow, (Open Letter Books, Rochester, NY, 2015) на писателя Георги Господинов, като специален гост на срещата беше преводачката Анжела Родел. През пролетта на 2022 г. обсъждахме „Една и съща нощ“ (The Same Night Awaits Us All, Open Letter Books, 2018) на писателя Христо Карастоянов в превод на Изидора Анжел.
Казано иначе, подкрепата се изразява в подпомагането на събития като тези на “The Readings”, когато между останалите автори от „сърцето на Европа“ разглеждаме български творби, представени от наши водещи преводачи.
Ж. А.: Как се е променил книжният пазар през тези 9 години според наблюденията Ви?
Не знам как се е променил книжният пазар, но знам, че в последните години се появиха страшно много (нови и изключително интересни за мен) автори и творби. За повечето заглавия обикновено разбирам от календара на „Аполония“ – всяка година с дъщеря ми сме в Созопол за провеждането на фестивала в края на август и началото на септември. По това време по „аполонски“ се захранваме с театър, музика, литература, изкуство. Ходя на всички представяния на книги, когато няма конфликт с театралните постановки и концертите в Археологическия музей. Разговарям с представители на издателства. Отправям покани за гостувания в Глаголницата. Веднага след приключването на „Аполония“ пък започва Алеята на книгата в София. След което идва познатият тежък момент с пренасянето на книгите.
Ако мога да си позволя коментар относно промяна на книжния пазар по-общо, то бих споменала появата на повече платформи, предлагащи електронни книги. Силно оценяваме тази възможност – всички ние, жадните да прочетем даден текст точно сега, точно в този момент. Така преди седмица исках да отворя „Отлъчване“ на Николай Терзийски, подготвяйки се за срещата с него (като вече си бях донесла в Щатите „Звезди под клепачите“ в книжно тяло). И съм толкова доволна, направо щастлива, че книга, която не мога да поема в ръка, мога да видя поне като текст, качен в Ozone e-книги. Иначе за мен общуването с книгата като книга, когато става дума за художествен текст, си остава незаменимо.
Но за книжния пазар. Има и друг момент – нещо, върху което ми обръща внимание Албена (споменавано в срещите ни и от автори, редактори, издатели). То се отнася до влиянието на социалните мрежи (Goodreads, фейсбук групи) за популяризирането на добри автори, които иначе може би биха останали незабелязани.
Ж. А.: Бихте ли разказали как решихте да заживеете в Сиатъл?
Със съпруга ми се смеем, че за всичко е „виновен“ Милчо Левиев. Още „по-виновен“ е Петко Стайнов, но едно по едно. Някъде в началото на нашето хилядолетие д-р Гари Найберг, преподавател по теория на музиката и диригент на брас-симфоничен оркестър при Lower Columbia College в щата Вашингтон, попада на концерт на Милчо Левиев. Заинтригуван от неравноделните размери (а Гари е голям почитател на Бела Барток), професорът решава да дойде в България. От “Fulbright” (програмата за българо-американски образователен обмен в случая) одобряват кандидатурата му и през лятото на 2004 той се озовава в София, заедно с други 12-тина американци-специалисти в различни области. Всички стипендианти на Фулбрайт, преди да тръгнат по предварително изготвените маршрути, изслушват поредица лекции за ориентация (история, география, икономика, политика, култура). Така се срещаме с Гари. Той – слушател. Моя милост – преподавател, представящ българския фолклор (музика, танц и костюми). След година получавам имейл с молба да изпратя партитурите на българска класическа пиеса, но базирана на неравноделните ни размери, както и друга, но в равноделни размери. Сдобивам се с партитури на Петко Стайновата ръченица, както и на Дико Илиевото Дунавско хоро. Така – като “Guest Balkan Artist” (2006) се проявявам като танцуващ солист на най-бавната тракийска ръченица на света в изпълнение на американски симфоничен оркестър. Дико Илиевото хоро в 4/4, от друга страна, изпълнено от младежи от балетното студио на града (облечени в костюми, предоставени от американци, любители на българския фолклор от Сиатъл) и „обучени“ от мен, звучеше доста ударно. Та от това наше общо сценично приключение тръгна кореспондеция, която доведе до сключване на брак през 2008 г. и усядане на Западния бряг. А когато се озовах тук, естествено беше да се запитам: „Какъв е ‘висшият‘ смисъл на това преместване?“ И такъв смисъл открих в дейностите, за които ви разказвам.
Ж. А.: С какво се занимавате в момента?
Няколко реки текат паралелно. Но това не е бреме, а благослов. Не мога да си представя да правя само едно нещо.
Научните публикации са основното ми занимание. Току що завърших текст за културната трансмисия на хореографско (по)знание (Cultural Transmission of Choreographic Knowledge: Fieldwork in Bulgaria with some Еxamples from the United States) за един сборник. Тази седмица веднага се връщам към монографичното ми изследване върху българския танц в миграция (на английски). Това е обемна монография, която в първата си част представя българския танц и танцуване в България (в традиционен контекст, но и като сценично изкуство), втората се обръща към възприемането/преживяването на българската музика и танц в Северна Америка в потока на българското и балканското очарование от 1960-те насетне, а третата част е поглед към практиките, свързани с българска музика и танц на българските общности САЩ от последното десетилетие.
Много се радвам, че управителният съвет на изследователската група по етнохореология към Международния съвет за традиционна музика (ICTM), на която съм член от 2002 г. възприе идеята за обособяването на работна група „Танц и диаспора“; координатор съм на тази група, която се среща през месец и обсъжда теоретични и други въпроси.
Ежеседмично вървят практическите занимания с фолклорните ми програми при Българския културен център в Сиатъл – „Медена питка“ (деца) и „Сиатъл чета“ (възрастни) с подготвянето на нови хореографии за предстоящи фестивали.
Разбира се, текат си програмите на „Глаголницата“ и на “The Readings” (тук си трябва здраво четене, анонсиране и пр. организационна работа), както и часовете по български език за американци (имам ученици, с които работя от 2015 г.).
Отделно от това си върви работата по публикации, които са встрани от научните (поезия и пътеписи).
Ж. А.: Какво е посланието Ви към българите, що се отнася до културата?
Послание нямам. Имам пожелания. Нека звучи наивно.
Да се множат книгите, картините, произведенията на изкуството от световна величина, събитията, свързани с тяхната поява. Да се отварят повече възможности за преводи на български творби на различни езици. Името на България да се споменава с респект. Но уважението да се случва най-напред като себеуважение.
Ж. А.: Какво Ви вдъхновява?
Езерото, край което живея, природни картини, изкуство, книги, ренесансови хора, духовни личности, всепроникващ талант. Пътуването. Буквално и всякак. При престой в Барселона, например, Гауди с неговите сгради, интериори, размах-не-от-тоз-свят превзе всичките ми сетива. А иначе „по домашному“ с мъжа ми всяка вечер си подаряваме класически концерт. Снощи слушахме и гледахме едно от брилянтните изпълнения на Артур Рубинщайн, по време на записа вече на преклонна възраст. Беше въздействащо до сълзи – и музиката, и изпълнението, и изражението на лицето на големия пианист. Такива неща ме вдъхновяват.
…
Визитка:
Даниела Найберг е етнохореолог с докторска степен от Института за изследване на изкуствата – БАН. Родена е в София, възпитаник е на СУ „Св. Климент Охридски“, където завършва българска филология, философия и културология. Преди това се дипломира като хореограф (в Института за музикални и хореографски кадри в София). Специализира фолклористика в СУ и в един период е хоноруван асистент по културна и социална антропология. Преподавала е различни дисциплини в Нов български университет, Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“, Театрален колеж „Любен Гройс“, гимназия с разширено изучаване на музика, хореография и изобразително изкуство и другаде. Понастоящем е артистичен директор при Българския културен център в Сиатъл, както и координатор и на дейността на „Глаголницата“ – Обществото за поезия и литературна проза при същата организация.
Пише статии, есета и стихове, хореографира, участва в международни конференции и симпозиуми. Има публикации в научни и литературни издания.
Автор е на няколко стихосбирки.
…
Фейсбук страница на Глаголницата:
https://www.facebook.com/search/top?q=глаголницата
Фейсбук група: https://www.facebook.com/groups/glagolnitsata
