Ами кой ходи… Ходят такива като мен. Ивета, например. Посестрима, с която ме свързват много песни и пътища. Включително такива, каквито не съществуват. През далечната 1999-та, например, след приключването на  културно-антропологичния семинар в Пиран на Адриатика,  зацепихме право през полето наближавайки понтонния мост към Нови Сад. Е, с кола бяхме де. Караше я  Ацуши, японски колега с впечатляващ сръбски.

Ивета от години е директор на фолклорния център в Ню Джързи, където работи с  всички етнически групи, включително с  местното племе Делауер или Лени Ленапе. Сега сме тръгнали двете ден по-рано за Тулса, защото сме разбрали, че в Бартесвил се намира център на голямото племе Делауер, което онова племе в Ню Джързи приемало за систър-трайб. Ама как ще стигнем до Бартесвил,  как ще се върнем. Това още не знаем.  Но и двете обичаме Балашевич – с песните му, с неговото „аз, мили мои, не вярвам в приказки, аз  си живея в тях“. Когато Ивета затръгва за Америка със семейството си, остави ми концертен запис. Касетката вече е само спомен от едно минало време, големият бард не е сред нас. Но фразата си е жива и още как.

Сега, защо искаме да отидем в Бартесвил? Ами Ивета е свързана с „нейното“ Ленапе и не просто защото е правила предълги интервюта с членове на племето и местния вожд. Подреждала е изложба. Всъщност много изложби. Писала е по темата. И тя, и мъжът й, и дъщеря й имат индиански имена, което си е голяма чест. Аз съм въодушевена, защото наскоро съм се занимавала с темата за танца в музея. Музеят е Музеят за изкуство в Сиатъл, а сред танцовите прояви са игри на  племена от щата Вашингтон. И аз съм направила няколко интервюта. Темата за загубената родова памет, езика,  за усилията нишките да се съберат или пък да се създадат нови, ми е безкрайно интересна.  Правилата на „Протокала“, например, действащите лица в утвърждаването на традиционните песни и танци. Кое е собствено родно? Как се „одомашняват“ заемките? Какво пазят архивите (от експедициите на Боас, например) и за кого са достъпни? Какво от новосъздаденото се приема за свое, кой може да го изпълнява, кога, къде? Как се „дарява“ песен?  Как се възражда  прекъсната традиция? Лудница.

Та, в Тулса сме. Понеделник. Ивета  вече е в хотела. Аз съм кацнала в полунощ и съм на аерогарата. Докато чакам  шатъла, чета „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски. И никак не бързам. В смисъл нетърпелива съм да се видя с Ивета, но не притропвам напред назад. Седя си кротко и поглъщам страниците. Примърквам от кеф. Открила съм си автор.

Вторник. Наемаме убер.  Бартесвил е на около 45 мили от Тулса. Там се намира онзи център на племето Делауер (име, което, както  отбелязва мимоходом Ивета, изобщо не е индианско; Делауер идвало от сър Томас Уест Трети лорд Де ла Уеър,  първият губернатор на Вирджиния). Шофьорът е дружелюбен, разказва ни кои ресторанти трябва да посетим на всяка цена. Последното преминава в  подробно изреждане като се започне от  вкусотиите по Ютика скуеър, премине се през китайския ресторант Ченг или Чанг и се стигне до местенца за  индианската сладка царевица увита в станиол с масло и така бухната във фурната. Щом сме се интересували от изкуства,  да сме си отбележели Тулса  артс дистрикт,  Арт Деко сградите, включително Арт Деко подземните турове. А, и да не забравим да отидем на онова  място, наречено „Център на вселената“. Като застанел там човек и като кажел нещо, то гласът му отеквал. Щели сме били да го познаем лесно, защото там имало и колона с желязна халка, която преминаващите можели да ударят и така да регистрират  присъствието си. Но ако сме искали да се разхождаме, да вървим само по „Бостън“ и нагоре,  в никакъв случай не  към гарата. Всякакви хора имало там, въоръжени, пияни, дрогирани, така че никакво ходене там. Добре, казваме, благодарим. Ивета го пита какво знае за местните индиански племена. Тогава той споменава за пет „цивилизовани“ племена.  Ние двете се споглеждаме. Едва по-късно в  конферентните дни разбираме, че точно така са наричани племената Чероки (Cherokee), Чоктоу (Choctaw), Чекасоу (Chickasaw),  Креек (Creek), и Семинол (Seminole nations). Терминът отпреди век и половина обозначавал тяхната асимилация с  приемането по неволя  на англо-американските норми.  Племената  иначе са десетки на брой в този щат.

Пристигаме. Поканени сме да разгледаме няколкото сгради в комплекса-селище. Научаваме какви са функциите на отделните сгради. Питаме как се издържат. Ами да, имало  субсидия от щата, но грантове трябвало да се пишат постоянно.  В музея, отворен само за нас, аз забождам нос в таблата с танците и музикалните инструменти. Ивета  продължава разговора с домакините. Едната от тях се казва Илана.  И тук по едно време става ясно, че племето Делауер в Ню Джързи  може и да смята племето в Бартесвил за сестринско племе, но племето в Бартесвил  не го припознава за такова. Защо, питаме. Ами  който искал да бъде припознат като част от племето, трябвало да има кръвна връзка по майчина линия, която да можело да се проследи поколения назад. Това е  леля ми, казва Илана, като се приближава до едно от платната. Знам си и лелите и пра-пра лелите. Всички се знаем кой от кои е. А при племето при вас нещата не се съвсем така.

Илана се оказа артист, приложник. Прави неща от мъниста, кожа, миди. Седнали сме на боб и царевичен хляб в столовата на центъра и тя ни споделя снимки от страницата си във Фейсбук. Показва ни семейството си. Нейният съпруг бил от племето Осейдж (Osage Nation). Има три деца, наскоро е осиновила четвърто, защото нейна близка се е споминала.

Прекарваме целия ден в този център. Идва мъж, който е сред първенците. Склонен е да ни отдели време. Той отговоря за обучението, както и за много други неща. Разказва ни колко е трудно да се мотивират децата да учат езика на племето. Всъщност то и нямало човек там, който напълно и свободно да го владее. Думи, фрази, да. Но онова, което ги свързва… А кой учи децата на традиционните танци, питам аз. И тук идва моментът, в който разговорът поема в посока, за която Ивета и аз не сме си и мечтали. Но понякога наистина трябва да му се даде време на един разговор да се разлисти, да си изгради ритъм, да заживее и даде плод. Разбирали са ги старите гърци тез работи.

В часовете заедно Илана изглежда се е уверила, че и двете с  Ивета изпитваме искрен интерес към различни традиции и култури. Показали сме респект към тяхната. Ами тази седмица, казва тя, в Паухаска от четвъртък до събота ще има игри за представянето на момчета и младежи пред общността. Тогава ще получат първото си перо. Събитието е частно, на племето на мъжа ми е, но аз имам право да ви поканя. Никакви записи и снимки, обаче. Танците започват в два следобед. Два часа се  танцува, после се яде, после пак се танцува и пак се яде. Три дни.

Мъжки инициационни практики днес!?! И ние ще можем да го видим това?

Но нека не бързам.

Конференцията на американското фолклорно общество започваше в сряда. Преди официалното откриване  колегите  бяха организирали два тура – единият до Арт музея Филбрук, другият – архитектурна и историческа разходка из Тулса. Да си изберем. С Ивета сме си избрали  и двата. Ракия или вино, дядо попе? И бира, чедо. Туровете се застъпваха, на щяхме да го наредим някак.

Музеят Филбрук. Огромни дъбове  приветстват посетителите. Навеждам се. Вдигам три жълъда – лъскави, здрави, шапчиците им вирнати. Градинарят тъкмо минава. Това е най-старото дърво в парка, казва. Аз си прибирам жълъдите. Искам да си отнеса у дома нещо от земята, от природата на това място. И през ум не ми минава, че то е свързано с петрола. Още не знам, че музеят е бивша вила  на един от най-богатите петролни магнати от началото на 20 век, Уейт Филипс и съпругата му Женевиев. В даден момент семейството решава да  дари вилата на градската управа с идеята тя да стане музей. А градината, която не се вижда отвън, е  много подобна на  красавицата Вила Ланте на италиански архитект от XVI век Джакомо Барози да Виньола. Изящна симетрия. Радваме й се много в момента, в който след разходката из залите излизаме на централната тераса.

Но ясно е, че за музея не мога да разкажа тук. Спирам.

Извикваме убер, който да ни закара скоростно  до хотела, от който тръгва арт-деко тура. Момчето – младо. Дошло от Орегон преди година. Тук  е частен учител. Обича езици. Искал да види свят. А дали не би искал да ни закара до Паухаска на следващия ден, че и да ни  прибере? Вече сме разбрали, че до  Паухаска нищо не ходи,  45 мили са си 45 мили. Но как се пропускат онези игри?

Ние с Ивета сме  първите му клиенти на това момче. Не за деня, изобщо. И какво, вие сте фолклористи, а, я с какви готини неща се занимавате. Бил ходил до Паухаска, защото там се бил снимал филм по книгата Killers of the Flower Moon: The Osage Murders and the Birth of the FBI. Филм на Скорсезе при това. А на него темата му била  любопитна. Децата, на които преподавал пък били болни точно тази седмица.

И така, идва четвъртък и ние се понасяме към Паухаска.  Конференцията на American Folklore Society се е разгърнала с  пълна пàра, не знам колко сесии вървят паралелно, тюхкам се, че пропускам камара интересни неща. Но и не се тюхкам. Ентусиазирана съм. Приключенската ми кръв подрипва.

Пристигаме. Мястото на церемонията е средно голяма арена, покрита.  Опасана е с оградени пространства, в които пейките са на три нива. Върху повечето от тях има постелки. Но е рано. Има цял час до игрите. Центърът на Паухаска е на 15 минути.

Така се озоваваме в градче, в което за първи път виждам как е организиран административно живота на индианско племе. В случая това е Осейдж нейшън. Пием кафе в заведение, което някога е било пералня и затова носи звучното име Dirty Clothes Café. Музеят е затворен. Книжарницата работи. Ивета си купува Killers of the Flower Moon, аз понасям вестник от 2021-ва от къщата за гости срещу музея. Там пише не само за снимането на филма, но и за това как тази нова известност се отразява на живота на местните. Вестникът го взимам за себе си, но и за Гари. Някога дружал с деца от племето от резервата в родното му Айдахо, канен е бил  на  техните Paw wow – събирания с песни, танци и гощавка в почит към предците. Привлякъл по някое време съученик индианец да свири в бенда при училището.  Не била от популярните за останалите му съученици тази негова  дружба. Гари би  разбрал повече от всеки друг написаното в онзи вестник.

Хайде обратно към арената. Сега вече церемонията започва. Регалии, пера, дрънкала, цветове. Мъжки глас се провиква, увлича след себе си певците. Обаждат се тъпаните. Мощна енергия завихря в кръг танца и танцуващите. Когато даден род е готов, тогава виждаме семейството подредено в един от входовете-лъчи към арената. Оттам влиза процесията с момчето, което в този ден ще получи перо и ще бъде въведено в групата на големите. И ето тръгва лъчът. Чуваме друг глас: това  семейство е  еди кое си, от рода еди кой си. Това дете е добро, То обича да плува, има успехи в математиката. Днес е моментът то да получи перо и да се присъедини към танца на мъжете. Детето се впуска към кръга, който започва да пулсира като живо тяло. Ритъмът се катери, полудява. И изведнъж спира. Само неколцина мъже, добри играчи, като опашка обират последните ритми. Жените,  и те нагласени,  с достойнство пристъпват по външния ринг. Мъжете сядат – жените сядат или направо напускат арената. После гласът на водача отново се извисява. И всичко започва отначало. И сигурно това повторение  крие дълбок вътрешен смисъл, какъвто, знам,  се съдържа и в цялото това действо, на което станах  възторжен свидетел.

Прибирам се вкъщи със „Звезди под клепачите.“ Очите ми светят. Давам си време да рефлектирам върху трите истории там, така органично преплетени и така допълващи се. После намирам  в тъмното моите три жълъда, потърквам ги и сядам да чуя и техния разказ.

10 ноември, 2022, Силвър Лейк

The post Три жълъда и перо от Оклахома appeared first on Даниела Найберг.

Вижте целия текст на „Кроасан и кафе“.

The post Из „Кроасан и кафе“: Скици и ноти от добрата стара Европа и от още по-старата Африка (2018) appeared first on Даниела Найберг.

Шестнайсет часа е времевата разлика между Токио и Сиатъл. Между Токио и  София – малко по-малко, но разминаването пак е сериозно. Както сериозни са   разминаванията на американската и българската култури  с японската  в редица други отношения (всяка по себе). И няма как и да е иначе, като се има предвид, че адресът, на който пребивавах в Токио, записан с йероглифи изглежда така: ⊩169-0073 東京都新宿区百人町２丁目２３#１２, на английски латиницата го транскрибира по този начин: ⊩169-0073 T$ky$-to, Shinjuku-ku, Hyakuninch$, 2 Chome#23#12, а пък на български   „Шинджуку“-то го нижем на синджир на кирилица. Обединяващи са единствено арабските цифри. Но въпросът за езиците, писменостите и  културите (включително  влиянието  на даден език върху човешкия  мозък) си е отделна  тема и учените отдавна са я разнищили). Моя милост, както го отбелязва този факт в движение, така и надзърта в някой и друг сайт да прочета повече за видовете японска писменост.

Естествено, първите впечатления от едно летище се придобиват в тоалетната. В японските тоалетни ручей ромоли, пиленца пеят и седалките са приятно затоплени. Сензорите улавят движението на ръката безпогрешно, водата руква и почти чуваш как някой ти благодари, че си го посетил. Чисто като в аптека. Освен отделните тоалетни за майки с деца, на места има и специално оборудвана стаичка с легло за хора, на които, да кажем, им се е вдигнало кръвното.

…

Близо тринайсет милиона живеят в Токио (разбрала съм го от свободната енциклопедия, където са дадени десетки препратки към източници за историята, културата, религиите, икономиката и пр.). Тринайсет милиона, придвижващи се във всички посоки с влакове, мотриси, автобуси, велосипеди, коли, рикши – за любопитни туристи… Ню Йорк  изглежда малък в сравнение с Токио.

Токио обаче хем се брои за град, хем за префектура. Аз кацнах на 18 юли по тъмно, препълнена с впечатления от конферентните дни на ICTM (International Council for Traditional Music) в Тайланд. Нямаше много време за осмисляне на цялото богато бангкокско преживяване, защото полетът от Бангкок до Токио е едва шест часа. Смляла-несмляла Тайланд и Бангкок с цялата му седмица доклади, концерти, срещи, екскурзии, бангкокски приключения с лодка и без – ето ме вече на летище „Ханеда“ на път към сърцето на многомилионния град…

На летището разбрах, че пътуването с такси тук си е жив лукс и ако се ползва изобщо, то по-добре да е за кратко. Ако бях избрала да стигна до Шинджуку-Окуду (където си бях взела стайче-японски стил, т.е. спиш-на-тънък-матрак-стил) с шик-такси, то това би струвало стотина долара. Като разбрах този факт, любезно благодарих, направих обратен завой и след няколко чевръсти маневри се озовах на гишето за автобусни билети. Мило девойче ми препоръча да взема такси до хотела едва след като стигна Шинджуку-ку с автобус.

Пътуваме, пътуваме, пътуваме – става тъмно – близо час. Автобусът ме оставя в средата на пулсиращ булевард, в който хора, светлини и звуци се срещат и разминават преди човек да каже „Джак Робинсон“. Оттук ще се взема такси, няма да тътря „великия прътляк“ сама. То е спряло точно пред мен. Десет долара. Готово. Моето място е наблизо. Преминаваме през няколко светофара и след десетина минути завиваме по уличка, по която две коли не могат да се разминат. Да се разминат, да се разминат най-много двамина пешеходци, ако са слабички. Може и трима. Промушваме се обаче някак. Не знам как. Кривваме по още една такава уличка. Не след дълго шофьорът спира и каза: „Това е.“ Отвън – нито знак, нито нищо. Няма жива душа. Но всъщност това е съвсем нормално за много от квартирите, които човек може да си намери в Airbnb. По улицата се задава младеж. Прощавайте, това ли е адрес този и този? Младежът говори английски, а както разбирам впоследствие, това тук не е по подразбиране. Поглежда адреса. И в един такъв момент човек особено оценява възможността да провери нещо спешно в интернет. Ами, да, това е. Звъня на телефона на „домакинята“ Хена за да я уведомя, че съм пристигнала, а и да питам дали т.н. Биг Хаус има асансьор. Ънфортчунатли нот, отговаря мъжки глас. Така… Аз пътувам с един средно голям куфар, един малък за лаптопа, техниката и книгите и на гърба си нося раничка, която лесно достига размерите на раница, ако се наложи.

Стълбичките се оказват зад ъгъл, който аз не виждам, но момчето, което се беше спряло да ми помогне, съзира и предлага да вземе по-големия куфар. Ама разбира се… Мил, вълшебен помощник. Казвам стълбички, защото и по тях двама не могат да се разминат. Изкатерихме ги в нишка и момчето ме оставя пред една от многото врати. Вратата се отваря с код. Поглеждам инструкциите, изписвам кода – вратата не се отваря. Пак поглеждам, пак изписвам – жмъц. Я по-бавно. Този път натискам цифрите без да припирам и Сезам се отваря.

Уелком то  „Tatami-style” стая. Стаичка. Два матрака за двамина и миниатюрна масичка, върху която искам-не-искам разтварям куфара-мида. Ден-два по-натам разбирам, че в едно традиционно японско жилище спалнята се превръща в дневна, като матраците се прибират в шкафа и вечерта отново се разстилат но пода. На земята – традиционните постелки за ходене бос. Тоалетна-баня  също не е за едри хора. Душът облива тоалетната, къпещия се и въобще всичко в кабинката, отделена от коридорчето-кухня с врата-хармоника. Апартаментът  си има всичко необходимо за  средно-висок-малък човек, пребиваващ в града за кратко. И особено-важното – климатик. Както узнавам скоро, през деня е не само  топло, но  и  влажно, като влажността на въздуха достига 100 процента.  Сядам на дюшека, благодаря на белия вятър, който ме е довял тук и с внимание започвам да разглеждам възможностите за опознаване на града с местен водач. Единственият тур, който съм си резервирала предварително е един  „фолклорен тур“ (Japan Open-air Folk House Museum (с картинки тук). Той обаче е чак в неделя. До неделята имам цели два дни.

Спирам се на „Magical Trip: Yanaka Historical Walking Tour in Tokyo’s Old Town – Friday, July 19. Прекрасно! Моят гид беше Тоши. Платих, „навих“ си алармата. И заспах. На другия ден ме очакваха изненади, но аз още не знаех какви…

The post 16 часа разлика. Японски бележки – I appeared first on Даниела Найберг.

Първа нота: Лимерик-Дъблин, 20 юли

В момента, в който Гари ми обръща внимание, че  всичките крави край пътя  гледат в една и съща посока посока, аз изваждам таблета и започвам да снимам… Крави.

Пътуваме от Лимерик до Дъблин с автобус и всички крави са мои, така да се каже. Зеленото се стели на постели във  всички посоки, синьото се е кротнало  като (без)плътен фон, фонът пък откроява  къдели пухкави бели облаци. Едвам смогвам с бележките, щото кравите и облаците ме разсейват.

Последната седмица изтече като бърза вода – както са повечето дни, в които много неща се случват и се случват едновременно. Конферентните дни  на  ICTM  са точно такива. Програмата интензивна, срещите с колеги и докладите интересни, концертите – запомнящи се. Такъв беше концертът, в който за първи път слушах на живо  гамелaн-оркестър (The Three Forges: New Music for Gamelan). Богат. Вдъхновяващ. Както и съвместният концерт на  студенти и преподаватели от  Ирландската академия за музика и танц и техните гости. Впечатляващо артистично присъствие на Prof. Mel Mercier – the Chair of Performing Arts at the Irish World Academy of

Music and Dance. Много мъничък мъж. Много голям. Гамелан. 

Скоро обаче ще слизаме. Кравите  изядоха бележките.

Втора нота: Дъблин – Единбург (записки от висинето), все още 20 юли

За Дъблин имаме само един ден – днес. По-точно три часа. Три часа в Дъблин. Дъблин на слънце. Дъблин на дъжд. Невидян ни веднъж. Хей, дъжд, задръж! В такива случаи любопитните тела се покатерват на туристическо бусче и гледат града и дъжда (из)под прикритие.

Както си преминаваме през улица О’ Connell,  аз внезапно се сещам,  че трябваше да направя нещо веднага след като изнеса доклада си.  Съвършено ми беше изскочило от главата обещанието да изпратя кратък видео-поздрав до  участниците в тазгодишния кемп в Стоктън. И то нямаше и да се сетя, ако  името на улицата, по която вървеше шатълът до аерогарата, не съвпадаше донякъде с името на директора на фестивала, Джеф О’ Конър. А го бях замислила така добре… Прочитам си доклада,  излизам от университетската сграда и изпращам поздрав на фона на ирландската академия за музика и танц. Хе! Този кемп беше ценен опит за мен откъдето и да го погледнеш. Да не говорим, че точно в Стоктън направих  първите  си интервюта с Джон Филсич, вече на 90-и. Запознах се с много хора. Включително с кмета на градчета Джуно (Juneau) в Аляска, на което по-късно гостувах през януари, 2009-та.  Но когато ме покани да направя класове по балкански танци в Джуно, не знаех, че е кмет. Нито когато ме посрещна на летището. Разбрах го едва когато започна да ме развежда из града и аз отбелязах колко добре  познава  града,  училището,  както и всичко наоколо. Вие да не би да работите в училището? А, не. Сигурно в музея? Не, не. Всъщност, аз съм кметът. А, добре. Приятно ми е, г-н кмете. След обходната разходка с кола, кметът се съблече по тениска и панталонки и се включи в класа с гимназистите с огромен ентусиазъм. Негов приятел бил ходил на събора в Копривщица през 86-та. Та имал бил три видеокасети.

Хлъц. Ще може ли? Ще може. Презаписите на тези касети сега са ми ценен личен архив.

Докато ме вози напред-назад, аз го питам дали колата си има име. Не марково, лично.

Както ние си имаме Офелия – стар opel corsa в София, Лори – Volkswagen от 60-те в Силвър Лейк (съкратено от Лорелайн), пикапът Пешо…   От години пък  пред съседите е паркиран  едни Бруто, брутално груба машина, камион, който нито помни откога не помни, нито цветът си знае, нито годините.  Толкова е грозен горкият, че е чак симпатичен. Един фар има и той не свети. Както и да е. Оставям кварталния пират на мира, щото за кмета, нали, идеше реч. Кметът ми казва, виж какво, жена ми е мексиканка, много е…темпераментна. Ако взема да кръстя колата с друго име, освен с нейното и взема да объркам  имената… Иди обяснявай после кого съм  имал предвид.

В музея на Джуно едни до други можеха да се видят  артефакти  от живота на местни индиански племена  и книги и предмети от  бита на руснаци от преди век. Огромни дървени фигури-маски на първия етаж, Достоевски и библията  на втория. Винаги са ме впечатлявали тези три-в-едно  (или повече) същности вписани (ако това е думата)  в едно тяло… Маските имам предвид, но не се отнася само до тях. Как си  съ-съществуват, кога мирно, кога не. Това цялото преживяване си е отделна история, но засега тя остава заключена във фразата  „камък и дърво се пукат от студ,  тя тръгнала за Аляска…“ Е, да, ама пък  чух рева на  вълка-талисман на Джуно край  глейзерите наблизо… Видях как се живее в Аляска през зимата… Лятото, казват било прекрасно. Кратко, но прекрасно. Е, някой черногледец би прочел фразата наопаки, но ний, Сийке, не сме от тях.

В Стоктън разбрах от първа ръка/крак какво значи “square dance”, също как изглежда един “caller”. Кòларът по принцип е опитно лице, което обикновено стои на  по-високо място (или просто в предната част на залата) с микрофон в ръка и оттам ръководи фигурите, които танцуващите следва да опишат. Това лице, ако иска да спи спокойно, трябва  добре да си е направило математическите изчисления преди да се реши да управлява стотина човека, които, ако нямат точни инструкции, се чудят накъде да се завъртят, кога да се поклонят на партньора си,  кога да завият и  с кого и как да се разминат. При слаба подготовка забавата може да се превърне в истински  голяма забава за страничния наблюдател, огромнейший хаос, какъвто аз наблюдавах години по-късно на едно друго място. Също така участвах в него.

Да, хубав, ценен опит беше кемпът в Стоктън. Впечатляваща библиотека от преподаваното и преподавателите през годините. Първо сблъскване с разликите в терминологията при описанието на един танц-хоро. Среща с така наречената „стоктънска полиция“ (ако нещо е преподадено по един начин, то следва да  се преподава по точно същия начин насетне; ако не, преподавателят – в пандиза, никой не го купува, никой не го чете, прощавай, любими поете). Много неща научих. Включително как се “разтроява“ широка седмица от  чуждоземен инструктор: Stock-ton—Stock-ton—Wa-shin-gton, Stock-ton—Stock-ton— Wa-shin-gton… // Ах, Елено моме… На нас може да ни е смешно, ама работи.

Преподавателят трябва да си знае аудиторията.

Ще.  Ще изпратя поздрав. Само да се приземим, че от самолета е малко неудобно.

Кафе-пауза. Не може и лаптоп, и кафе на скромното мини-табле. На лаптопа кафето не му се отразява добре.

The post Из „Драскулки и ноти от лятото на 2017“ appeared first on Даниела Найберг.