Опашката е застинала като змия на припек. Дебеличка една такава и с всякакви шарки. Докато чакаме, вадя бележника, че à сме стигнали Мароко, à мароканските впечатления са натикали лисабонските в лисича дупка; нищо утрешно написано не може да се сравни с днешното. Прясната нота е като пресен хляб. Ухае. Още диша въздуха на мястото, в което е родена. Утрешната… Утрешната вече е рефлектираща. Вече е друга. Ако изобщо дойде.
Свързани публикации
Три жълъда и перо от Оклахома
Когато стягах багажа за Тулса за участието ми в конференцията на американското общество за фолклор там, мъжът ми, американец, пенсиониран професор по музика, учуден попита: „Ама кой реши да я организира тази конференция точно в Тулса? Кой ходи там?“ Ами кой ходи… Ходят такива като мен. Ивета, например. Посестрима, с която ме свързват много песни […]
16 часа разлика. Японски бележки – I
Нота от въздуха, докато пред очите ми един мъничък бял самолет се движи по картата на света. Шестнайсет часа е времевата разлика между Токио и Сиатъл. Между Токио и София – малко по-малко, но разминаването пак е сериозно. Както сериозни са разминаванията на американската и българската култури с японската в редица други отношения (всяка по […]
Из „Драскулки и ноти от лятото на 2017“
Лимерик – Дъблин – Единбург – Стокхолм – Упсала – Хелзинки – Санкт Петербург – Талин – Рига – Вилнюс – Варшава – София Първа нота: Лимерик-Дъблин, 20 юли В момента, в който Гари ми обръща внимание, че всичките крави край пътя гледат в една и съща посока посока, аз изваждам таблета и започвам да […]
