С.Г.: Здравейте, Даниела! Нека започнем с една от последните Ви творчески изяви – поетичния албум „В града на спасението“. Кой е този град и от какво Ви спасява?
Д.Н.: Здравейте, Снежана! Градът има много имена. Той е Созопол, той е Аполония, той е градът на изкуството и изкуствата, той е амфитеатърът, театралните пространства, галерията, квартет арфи, археологическият музей… Той е мястото за общение с морето. Той е мястото за дишане край езерото и планината. Но „градът на спасението“ е и метафора, живот и живеене с изкуство, Аполоновското и Дионисиевското, „културата“ и „природата“, „Градът-Божи“-философска страст, стремеж за развитие и движение. Същевременно той е град на приемането и спокойствието. От всичко ме спасява.
С.Г.: Вие сте „софийско момиче“, но морето сякаш е разтворено в сърцето Ви. Какво е това, което само тази безбрежност може да Ви даде?
Д.Н.: Безбрежност, да. Притихване в съзерцание на трепкащата хоризонтала и вертикала-слънчев-лъч-пътека, които се пресичат на ранина. Потапяне в свят на приливи, отливи, благослов, мини-човешки живот, Сизиф хоризонтален… Вибриране на друго ниво.
С.Г.: В едно стихотворение пишете: „Като се закрия от себе си/ такова търсене пада“. Кое е по-лесно – да намерите себе си или другия във Вас?
Д.Н.: Трябва най-напред да допиша стихотворението: „Ти само можеше да ме намериш, но те изгубих“. Този стих е ехо (по-скоро неосъзнато) на коментара на Марсилио Фичино върху Платоновия пир за любовта. Волна интерпретация на самото Платоново разбиране за мъжко-женското съчетаване в сила непреборима. Но понякога (и не само в мита) във физическото й проявление тази сила се разпада, черупката се пропуква, ядката – раздвоява. За човека, когото обичаме, ние сме огледалото, в което той се отразява с най-хубавите си качества. В случая този, който някога е бил любим, вече го няма в огледалото – нито добър, нито лош. Самото огледало го няма.
С.Г.: Вашата поезия е нежна и лека като повей, но оставя отпечатък – разпознаваем и разрязващ до болка. Стихът Ви е кратък, но наситен с цялата емоционална палитра. Как успявате в малко думи да поберете цяла Вселена?
Д.Н.: Благодаря Ви. Просто слушам. Когато разпозная, че идва стих, записвам.
С.Г.: Освен „поезия на спасението“ Вие пишете и пътеписи, есета, размисли, преподавате философия… Имате ли предпочитан жанр, чрез който най-точно да изразите посланията си към хората?
Д.Н.: Всичките те са ми толкова скъпи и свои, че не виждам как да сложа някой от тях по-напред.
С.Г.: Пътували сте много в различни щати на Америка. Какво мислите за българската общност като цяло – успява ли да съхрани и разпространява българското културно и историческо наследство, за да може, поколението българи, родено и израснало тук, да знае и помни корените си?
Д.Н.: Само преди няколко седмици по инициатива на Българския културен център за Пенсилвания, Ню Джързи и Делауеър се състоя първата виртуална среща на български културни организации и групи от Северна Америка. Повече от 20 организации, като това са само част от културните центрове в Щатите и Канада. Три часа. Всеки участник имаше толкова много неща за споделяне. Всяка организация с ентусиазма си, с плановете си, идеите, постиженията, радостите, при някои – гордост от закупуване на сграда-дом за организацията. Научих за наскоро създадена директория на българската общност в САЩ (bghubusa). Всичко започнало от единия благороден импулс за подкрепа на възрастни хора в пандемните времена. Впоследствие обаче сайтът прераснал в нещо голямо и очевидно необходимо. Усещането от срещата беше за истинска съзидателна мощ, за неподозираща сама размерите си мрежа-опора-гръбнак, обединяваща стотици българи в желанието им да поддържат и развиват българската култура в Щатите и Канада. Това беше впечатляващо. Срещата е записана и записът е качен на страницата на Българския културен център за Пенсилвания, Ню Джързи и Делауеър.
С.Г.: Как виждате ролята на българската държава за това?
Д.Н.: Преди петнайсет години, когато още живеех в България, бях поканена от списание „Родолюбие“ и в-к „Азбуки“ да обобщя в текст впечатленията си от пътуванията ми из Щатите. Есето се изля за няколко часа, сякаш само чакаше някой да го побутне. Озаглавих го „Моля, дай ми една епълка“ (дочуто от американско българче). В това есе заедно с разказа „настоявах“ за участието на държавата в изработването на успешна стратегия за поддържане на езика – програми, летни семинари… Вече в Америка (от 2008-ма) наблюдавам огромните усилия на десетки съботни и неделни училища за запазването на езика, което е изключително трудно в случаите, в които основният език в семейството е английски. Голяма част от тези училища работят по програми на българското министерство на образованието и науката и получават частична подкрепа. Т.е. очевидо има някакви усилия от страна на държавата. Възникнаха и тип-училища, които нямат достатъчно деца или пък ресурси за „истинско“ училище. Те се нарекоха „културно-образователни програми“, „школи“ и пр.; захранват се от даренията на родителите, но предимно – от ентусиазма на преподавателите. Чувала съм мнения на ръководители на такива школи, че е редно да бъде така, че е редно тези нови читалища да се спонсорират от местни спомоществуватели. Според други обаче (бизнесмени) държавата трябва да се грижи за децата си. По дефиниция.
Според някои философи балансът и хармонията потичат от човека към държавата, а не обратно. Повечето от нас обаче живеят в две държави (макар и ментално), имат два дома, живи родители в България и деца, които са „у дома си“, когато говорят английски. „Всичко тръгва от собствената градинка“ може да се тълкува двояко – собствената градинка, да, това е домът, градът, общността. Но „собствената градинка“ за управниците ни е държавата, като самата България днес е клонато дърво, което не си знае клоните. Спорен мен, дали ще гледаме на връзката (инициативата, организиращата сила) „от човека към държавата“ или „от държавата към човека“ (а най-добре в сътрудничество), основното усилие трябва да се изразява в поддържане на мостовете, които свързват българите в България с българите оттатък океана и оттатък много земи и океани.
С.Г.: Вие сте етнохореолог. Какво мислите за танцовата терапия?
Изкушавам се да Ви разкажа как се озовах на семинар за танцова терапия в Женева през 2000-та година. Приключвах часовете си в Нов български университет. На излизане колега ми обръща внимание върху обява, „бодната“ на таблото в коридора. Конкурс за участие в семинар по танцова терапия в Женева със стипендия на юнгиански общества в България и САЩ. Краен срок за кандидатстване – днес. Прибирам се, подготвям СV, мотивационно писмо, изпращам преди полунощ. Скоро получавам покана за интервю, а след това по пощата пристига книгата “Dance Therapy and Depth Psychology: the moving imagination”; изпраща ми я авторката на книгата и водещата семинара д-р Чодороу (Joan Chodorow). Копието ми се изпълва с бележки. Философското ми образование ми помага да се справя с терминологията, а танцовата ми природа – да си въобразя движенията. Последното – особено в примерите, в които деца с ментални увреждания са въвлечени в ритмични практики от д-р Чодороу, която е бивша танцьорка. След упражнения по ритмика и танц тези деца правят и първите си успешни членоразделни опити.
Книгата ме въведе в материята, но не ме подготви напълно за това, което щях да открия няколко месеца по-късно. На юнгианския семинар по танц-терапия в Женева нямаше музика. Това дълбоко ме впечатли. Имаше практики, които да помогнат на човека да отключи емоционални „подпушвания“, примери за това как да се научи с помощта на танц-терапевт да се вслуша във вътрешния си ритъм. А ако ритъмът е нарушен, как да го намери или извика.
Осъзнах за пореден път нещо много важно – разбирането на „текста“ става в контекста на пораждането и съществуването му. Това – отнесено както до танца, така и до дисциплините, свързани с танц. Танц-терапията трябва да се разбира като се изхожда от това от какъв вид култура (култури) е породена, от какви потребности на обществото, психоаналитична школа (школи) и пр.
Сред участниците бяха танцови терапевти от Западна Европа и моя милост. Когато на връщане от Женева спрях в Белград (за да поема оттам към семинара за традиционни хорà на Музикалната академия), споделих с професор Оливера Васич впечатленията си от юнгианския семинар. „По нашите земи тези практики не са разпространени“, казвам. „Па ми си имамо игре“ – отвръща. Едва ли някой би могъл да предложи по-кратко обобщение на културните разлики между Източна и Западна Европа, включително САЩ.
С.Г.: Танцът е част от Вашата духовна същност. Най-висшият израз на онова пра-пра-минало, което ни сродява с бъдещето и ни връща към корените на една вселенска, национална и родова принадлежност. Разкажете ни повече за Вашия нов проект „Българският танц в миграция“.
Д.Н.: Благодаря ви. Така е. Желанието ми да събера опита си и опитностите си от живота и преподаването ми в България с опитностите ми от Америка е свързано до голяма степен с усещането за дълг. В това свое желание и усещане далеч не съм едниствена; хиляди са българските учени, поети, писатели, артисти, художници, културни дейци, просветители, които искат родината им да е по-позната в света и това познание да се свързва с достойнствата на българската култура. Вие самата сте част от от този кръг. Ще ми се моето изследване да захрани библиотеките на танцовите департаменти тук. Същевременно се надявам книгата ми да представлява интерес за американските почитатели на „балканската“ и на българската култура в частност, да предизвика вниманието на читатели, които не са запознати с историята и културата ни, но пък са привлечени от темата. Изкушавам се да си мисля, че историческият ракурс тук ще събуди любопитството и на българите, които отскоро танцуват. Есетата разглеждат българския танц в България (в традиционната старина, в ансамбловия модел и в днешния клуб), българския танц в Северна Америка (в американските групи за танци на народите, с по-специално внимание върху американския ансамбъл „Коледа“) и българския танц в българските общности. За оформянето на идеята роля изигра и участието ми в продължение на години (заедно с групата, която ръководя – „Сиатъл чета“ при Българския културен център в Сиатъл) във фолклорния фестивал „Верея“ – Чикаго. Фестивалът, плод на усилията на Константин Маринов, е един много специфичен културен феномен – и като репертоар, и като цялостно събитие; няколко от есетата ми се опират на впечатленията от този фестивал.
С.Г.: Благодарение и на Вашата културна дейност тук в САЩ, българският фолклор става все по-популярен в тази страна. Защо американците, чужди на нашите традиции и религия, проявяват такъв интерес към фолклора ни?
Трябва да се има предвид кога възниква този интерес, какъв е духът на 60-те – с хипи-движението, войната във Виетнам, теченията отвъд “mainstream”-културата. Повишеното внимание към чужди култури (особено култури, в които хората се държат за ръце и играят в кръг) се дължи на много фактори. Във всеки колеж и университет по онова време се предлагат класове за такъв вид танци (коло, хоро), които не изискват партньор. През 60-те години започват пътуванията до България и Балканите на американци и канадци, които записват разнообразен репертоар, традиционен и хореографиран. Балканите и балканското стават „модерни“. По този повод босненската етномузиколожка Миряна Лаушевич написва книгата си „Balkan Fascination” (2007). Танците от Балканите придобиват общото определение „балкански танци“; изключително привлекателни са заради идеализираната (романтизирана) представа за тези happy peasants from the Balkans, които носят техните ръчно-изработени костюми и свирят на древни инструменти. От ключово значение е богатството на музиката; мелодиите и непознатите размери в българските примери привличат в залите хиляди американци. С възторга от музиката идва и опиянението от играта. Мнозина до ден днешен помнят първия си научен танц, най-често хореография.
През 60-те години до България и Югославия пътуват Дик Кръм, (високо-уважаван от американците преподавател-лингвист), Денис Боксел, (който през 1967-ма оглавява сиатълския ансамбъл „Коледа“), Мартин Кейнинг, добре познат в Щатите и у нас фолклорист, издал музикални и снимкови албуми (запечатали изчезнала реалност), канадецът Ив Моро, който е най-популярният преподавател по български танци в Северна Америка и по света. Всички тези и други преподаватели представят на американските любители тяхното разбиране и интерпретация на българския танц.
Но годините сега са различни. Модата е отминала. В този смисъл, интерес има, да, но като цяло американските любителски групи (International Folk Dance Groups) застаряват. Вече по-рядко преподавам в такива места и по-често в Wеstern Washington University и другаде. Удоволствие е да се работи с тези млади хора. От визитата ми в Gallatin School, New York University тръгна изобщо идеята за написването на книгата, от момента, в който трябваше да представя 20 страници за българския танц и нямаше литература (като общ преглед на българския танц, подготвен в по-нови времена), която да мога да предложа. Сега имам. Написах ги най-после тези 20 страници.
Ентусиазъм от страна на млади хора може да се види по отношение на музиката (в духовите банди), които пък са една друга мода в последните две десетилатия.
С.Г.: Успяват ли да вникнат във философията и сакралността на танца, музиката на гайдата и кавала, в думите на песента или просто са възхитени от красотата на носиите, на хорото или на мелодията на народните песни?
Д.Н.: Сред американците има сериозни познавачи на българския танцов фолклор. В Чикаго живее един от тях – афроамериканецът Пол Колинс, който оглавява Етник денс – Чикаго. Покрай родителите си той започва да танцува осемгодишен. Вече в колежа, той има огромни познания за танците и танцовата култура на света. В тези си младежки години Пол прави опит да систематизира балканския репертоар, донесен в Щатите. Това се оказва трудна задача, защото някои преподаватели сами не знаят откъде са дошли танците, които преподават. По онова време репертоарът на американските групи изобилства както от традиционни хорà, така и от авторски неща. Но, да се върна на Пол. Неговият стил на пристъпване в едно право тракийско хоро (като общо-познат стил) е много по-близо до „истината“ от стила на танцуване на мнозина българи. Това е усет, дарба, но и дългогодишен танцов опит, култура на движението.
Познавам „балканци-американци“ (повечето от мъжете – инженери и компютърни специалисти), които посветено свирят на български традиционни инструменти (Джон Гибсън от Калифорния свири на кавал от години и буквално живее със Стоян Величковите пиеси; същевременно е и изключителен танцьор с опит от ансамбъл „Аман“). С една дума, много зависи за кои американци говорим. Към примерите тук мога веднага да добавя други (Кати Спрингър – Ню Йорк, Лари Уайнър – град Вашингтон, Мери Шерхарт – Сиатъл и още и още).
Разбира се, не всички са като тях. В едно интервю Джон Филсич, легендарна фигура, ми казва: „За повечето американци българският танц е бил важен в даден период от живота им. В този период те са млади, ентусиазирани. Колекционират музика, танци, албуми, костюми. После идва друга вълна и те започват да подаряват или продават онова, което са събрали на младини. Вече не се интересуват. Охладнели са. А ти, ти винаги ще си останеш българка, каквито и времена да дойдат.“ (Stockton Folk Dance Camp, 2008)
Писала съм доста по темата. На български език – обемна статия, озаглавена „Бяла роза в косите на Америка“ („Българско музикознание“, 2017, два поредни броя), на английски – доклади за научни конференции. „Розата“, 20-те страници за българския танц, както и повечето от докладите ми са достъпни в academia.edu.
С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“ в САЩ и по света?
Д.Н.: Ако ми позволите, ще се върна при стиховете:
В ГРАДА НА СПАСЕНИЕТО
(Из хронологията на едно необичайно лято)
Година 2020
Лято с дъх специфичен
Тук
Стар град
Нов град
Плажна ивица
Между тях
Jinny Bar
Който дъни здрав рок
От динозаврово време
Бурно море
Гребени пяна
Облаци
Червен флаг
Хора
Напред-назад
По брега
Разхождат се
Тичат
Хапват банички
Пият кафе
Знаят
Няма изобретение
Което да спре вълните
Затова
Кротко радват се
Че са тук
Че има море
Че дишат
Че дечица въртят се около тях
С лопатки
Кофички
Напясъчèни дупенца
В крайна сметка всяко морско вълнение
Рано или късно свършва
Освен това винаги има
Други плажове – флагове – брегове
И купища благородни неща
За вършене
…
Пожелавам на читателите на в-к „България СЕГА“ в САЩ и по света винаги да имат купища благородни неща за вършене и тези неща да ги правят щастливи.
Интервюто взе
Снежана Галчева
за в-к „България СЕГА“
Източник: https://www.bulgariasega.com/featured/135586.html
