Нота от въздуха, докато пред очите ми един мъничък бял самолет се движи по картата на света.
Шестнайсет часа е времевата разлика между Токио и Сиатъл. Между Токио и София – малко по-малко, но разминаването пак е сериозно. Както сериозни са разминаванията на американската и българската култури с японската в редица други отношения (всяка по себе). И няма как и да е иначе, като се има предвид, че адресът, на който пребивавах в Токио, записан с йероглифи изглежда така: ⊩169-0073 東京都新宿区百人町２丁目２３#１２, на английски латиницата го транскрибира по този начин: ⊩169-0073 T$ky$-to, Shinjuku-ku, Hyakuninch$, 2 Chome#23#12, а пък на български „Шинджуку“-то го нижем на синджир на кирилица. Обединяващи са единствено арабските цифри. Но въпросът за езиците, писменостите и културите (включително влиянието на даден език върху човешкия мозък) си е отделна тема и учените отдавна са я разнищили). Моя милост, както го отбелязва този факт в движение, така и надзърта в някой и друг сайт да прочета повече за видовете японска писменост.
Естествено, първите впечатления от едно летище се придобиват в тоалетната. В японските тоалетни ручей ромоли, пиленца пеят и седалките са приятно затоплени. Сензорите улавят движението на ръката безпогрешно, водата руква и почти чуваш как някой ти благодари, че си го посетил. Чисто като в аптека. Освен отделните тоалетни за майки с деца, на места има и специално оборудвана стаичка с легло за хора, на които, да кажем, им се е вдигнало кръвното.
…
Близо тринайсет милиона живеят в Токио (разбрала съм го от свободната енциклопедия, където са дадени десетки препратки към източници за историята, културата, религиите, икономиката и пр.). Тринайсет милиона, придвижващи се във всички посоки с влакове, мотриси, автобуси, велосипеди, коли, рикши – за любопитни туристи… Ню Йорк изглежда малък в сравнение с Токио.
Токио обаче хем се брои за град, хем за префектура. Аз кацнах на 18 юли по тъмно, препълнена с впечатления от конферентните дни на ICTM (International Council for Traditional Music) в Тайланд. Нямаше много време за осмисляне на цялото богато бангкокско преживяване, защото полетът от Бангкок до Токио е едва шест часа. Смляла-несмляла Тайланд и Бангкок с цялата му седмица доклади, концерти, срещи, екскурзии, бангкокски приключения с лодка и без – ето ме вече на летище „Ханеда“ на път към сърцето на многомилионния град…
На летището разбрах, че пътуването с такси тук си е жив лукс и ако се ползва изобщо, то по-добре да е за кратко. Ако бях избрала да стигна до Шинджуку-Окуду (където си бях взела стайче-японски стил, т.е. спиш-на-тънък-матрак-стил) с шик-такси, то това би струвало стотина долара. Като разбрах този факт, любезно благодарих, направих обратен завой и след няколко чевръсти маневри се озовах на гишето за автобусни билети. Мило девойче ми препоръча да взема такси до хотела едва след като стигна Шинджуку-ку с автобус.
Пътуваме, пътуваме, пътуваме – става тъмно – близо час. Автобусът ме оставя в средата на пулсиращ булевард, в който хора, светлини и звуци се срещат и разминават преди човек да каже „Джак Робинсон“. Оттук ще се взема такси, няма да тътря „великия прътляк“ сама. То е спряло точно пред мен. Десет долара. Готово. Моето място е наблизо. Преминаваме през няколко светофара и след десетина минути завиваме по уличка, по която две коли не могат да се разминат. Да се разминат, да се разминат най-много двамина пешеходци, ако са слабички. Може и трима. Промушваме се обаче някак. Не знам как. Кривваме по още една такава уличка. Не след дълго шофьорът спира и каза: „Това е.“ Отвън – нито знак, нито нищо. Няма жива душа. Но всъщност това е съвсем нормално за много от квартирите, които човек може да си намери в Airbnb. По улицата се задава младеж. Прощавайте, това ли е адрес този и този? Младежът говори английски, а както разбирам впоследствие, това тук не е по подразбиране. Поглежда адреса. И в един такъв момент човек особено оценява възможността да провери нещо спешно в интернет. Ами, да, това е. Звъня на телефона на „домакинята“ Хена за да я уведомя, че съм пристигнала, а и да питам дали т.н. Биг Хаус има асансьор. Ънфортчунатли нот, отговаря мъжки глас. Така… Аз пътувам с един средно голям куфар, един малък за лаптопа, техниката и книгите и на гърба си нося раничка, която лесно достига размерите на раница, ако се наложи.
Стълбичките се оказват зад ъгъл, който аз не виждам, но момчето, което се беше спряло да ми помогне, съзира и предлага да вземе по-големия куфар. Ама разбира се… Мил, вълшебен помощник. Казвам стълбички, защото и по тях двама не могат да се разминат. Изкатерихме ги в нишка и момчето ме оставя пред една от многото врати. Вратата се отваря с код. Поглеждам инструкциите, изписвам кода – вратата не се отваря. Пак поглеждам, пак изписвам – жмъц. Я по-бавно. Този път натискам цифрите без да припирам и Сезам се отваря.
Уелком то „Tatami-style” стая. Стаичка. Два матрака за двамина и миниатюрна масичка, върху която искам-не-искам разтварям куфара-мида. Ден-два по-натам разбирам, че в едно традиционно японско жилище спалнята се превръща в дневна, като матраците се прибират в шкафа и вечерта отново се разстилат но пода. На земята – традиционните постелки за ходене бос. Тоалетна-баня също не е за едри хора. Душът облива тоалетната, къпещия се и въобще всичко в кабинката, отделена от коридорчето-кухня с врата-хармоника. Апартаментът си има всичко необходимо за средно-висок-малък човек, пребиваващ в града за кратко. И особено-важното – климатик. Както узнавам скоро, през деня е не само топло, но и влажно, като влажността на въздуха достига 100 процента. Сядам на дюшека, благодаря на белия вятър, който ме е довял тук и с внимание започвам да разглеждам възможностите за опознаване на града с местен водач. Единственият тур, който съм си резервирала предварително е един „фолклорен тур“ (Japan Open-air Folk House Museum (с картинки тук). Той обаче е чак в неделя. До неделята имам цели два дни.
Спирам се на „Magical Trip: Yanaka Historical Walking Tour in Tokyo’s Old Town – Friday, July 19. Прекрасно! Моят гид беше Тоши. Платих, „навих“ си алармата. И заспах. На другия ден ме очакваха изненади, но аз още не знаех какви…
