Лимерик – Дъблин – Единбург – Стокхолм – Упсала – Хелзинки – Санкт Петербург – Талин – Рига – Вилнюс – Варшава – София
Първа нота: Лимерик-Дъблин, 20 юли
В момента, в който Гари ми обръща внимание, че всичките крави край пътя гледат в една и съща посока посока, аз изваждам таблета и започвам да снимам… Крави.
Пътуваме от Лимерик до Дъблин с автобус и всички крави са мои, така да се каже. Зеленото се стели на постели във всички посоки, синьото се е кротнало като (без)плътен фон, фонът пък откроява къдели пухкави бели облаци. Едвам смогвам с бележките, щото кравите и облаците ме разсейват.
Последната седмица изтече като бърза вода – както са повечето дни, в които много неща се случват и се случват едновременно. Конферентните дни на ICTM са точно такива. Програмата интензивна, срещите с колеги и докладите интересни, концертите – запомнящи се. Такъв беше концертът, в който за първи път слушах на живо гамелaн-оркестър (The Three Forges: New Music for Gamelan). Богат. Вдъхновяващ. Както и съвместният концерт на студенти и преподаватели от Ирландската академия за музика и танц и техните гости. Впечатляващо артистично присъствие на Prof. Mel Mercier – the Chair of Performing Arts at the Irish World Academy of
Music and Dance. Много мъничък мъж. Много голям. Гамелан.
Скоро обаче ще слизаме. Кравите изядоха бележките.
Втора нота: Дъблин – Единбург (записки от висинето), все още 20 юли
За Дъблин имаме само един ден – днес. По-точно три часа. Три часа в Дъблин. Дъблин на слънце. Дъблин на дъжд. Невидян ни веднъж. Хей, дъжд, задръж! В такива случаи любопитните тела се покатерват на туристическо бусче и гледат града и дъжда (из)под прикритие.
Както си преминаваме през улица О’ Connell, аз внезапно се сещам, че трябваше да направя нещо веднага след като изнеса доклада си. Съвършено ми беше изскочило от главата обещанието да изпратя кратък видео-поздрав до участниците в тазгодишния кемп в Стоктън. И то нямаше и да се сетя, ако името на улицата, по която вървеше шатълът до аерогарата, не съвпадаше донякъде с името на директора на фестивала, Джеф О’ Конър. А го бях замислила така добре… Прочитам си доклада, излизам от университетската сграда и изпращам поздрав на фона на ирландската академия за музика и танц. Хе! Този кемп беше ценен опит за мен откъдето и да го погледнеш. Да не говорим, че точно в Стоктън направих първите си интервюта с Джон Филсич, вече на 90-и. Запознах се с много хора. Включително с кмета на градчета Джуно (Juneau) в Аляска, на което по-късно гостувах през януари, 2009-та. Но когато ме покани да направя класове по балкански танци в Джуно, не знаех, че е кмет. Нито когато ме посрещна на летището. Разбрах го едва когато започна да ме развежда из града и аз отбелязах колко добре познава града, училището, както и всичко наоколо. Вие да не би да работите в училището? А, не. Сигурно в музея? Не, не. Всъщност, аз съм кметът. А, добре. Приятно ми е, г-н кмете. След обходната разходка с кола, кметът се съблече по тениска и панталонки и се включи в класа с гимназистите с огромен ентусиазъм. Негов приятел бил ходил на събора в Копривщица през 86-та. Та имал бил три видеокасети.
Хлъц. Ще може ли? Ще може. Презаписите на тези касети сега са ми ценен личен архив.
Докато ме вози напред-назад, аз го питам дали колата си има име. Не марково, лично.
Както ние си имаме Офелия – стар opel corsa в София, Лори – Volkswagen от 60-те в Силвър Лейк (съкратено от Лорелайн), пикапът Пешо… От години пък пред съседите е паркиран едни Бруто, брутално груба машина, камион, който нито помни откога не помни, нито цветът си знае, нито годините. Толкова е грозен горкият, че е чак симпатичен. Един фар има и той не свети. Както и да е. Оставям кварталния пират на мира, щото за кмета, нали, идеше реч. Кметът ми казва, виж какво, жена ми е мексиканка, много е…темпераментна. Ако взема да кръстя колата с друго име, освен с нейното и взема да объркам имената… Иди обяснявай после кого съм имал предвид.
В музея на Джуно едни до други можеха да се видят артефакти от живота на местни индиански племена и книги и предмети от бита на руснаци от преди век. Огромни дървени фигури-маски на първия етаж, Достоевски и библията на втория. Винаги са ме впечатлявали тези три-в-едно (или повече) същности вписани (ако това е думата) в едно тяло… Маските имам предвид, но не се отнася само до тях. Как си съ-съществуват, кога мирно, кога не. Това цялото преживяване си е отделна история, но засега тя остава заключена във фразата „камък и дърво се пукат от студ, тя тръгнала за Аляска…“ Е, да, ама пък чух рева на вълка-талисман на Джуно край глейзерите наблизо… Видях как се живее в Аляска през зимата… Лятото, казват било прекрасно. Кратко, но прекрасно. Е, някой черногледец би прочел фразата наопаки, но ний, Сийке, не сме от тях.
В Стоктън разбрах от първа ръка/крак какво значи “square dance”, също как изглежда един “caller”. Кòларът по принцип е опитно лице, което обикновено стои на по-високо място (или просто в предната част на залата) с микрофон в ръка и оттам ръководи фигурите, които танцуващите следва да опишат. Това лице, ако иска да спи спокойно, трябва добре да си е направило математическите изчисления преди да се реши да управлява стотина човека, които, ако нямат точни инструкции, се чудят накъде да се завъртят, кога да се поклонят на партньора си, кога да завият и с кого и как да се разминат. При слаба подготовка забавата може да се превърне в истински голяма забава за страничния наблюдател, огромнейший хаос, какъвто аз наблюдавах години по-късно на едно друго място. Също така участвах в него.
Да, хубав, ценен опит беше кемпът в Стоктън. Впечатляваща библиотека от преподаваното и преподавателите през годините. Първо сблъскване с разликите в терминологията при описанието на един танц-хоро. Среща с така наречената „стоктънска полиция“ (ако нещо е преподадено по един начин, то следва да се преподава по точно същия начин насетне; ако не, преподавателят – в пандиза, никой не го купува, никой не го чете, прощавай, любими поете). Много неща научих. Включително как се “разтроява“ широка седмица от чуждоземен инструктор: Stock-ton—Stock-ton—Wa-shin-gton, Stock-ton—Stock-ton— Wa-shin-gton… // Ах, Елено моме… На нас може да ни е смешно, ама работи.
Преподавателят трябва да си знае аудиторията.
Ще. Ще изпратя поздрав. Само да се приземим, че от самолета е малко неудобно.
Кафе-пауза. Не може и лаптоп, и кафе на скромното мини-табле. На лаптопа кафето не му се отразява добре.
