Когато стягах багажа за Тулса за участието ми в конференцията на американското общество за фолклор там, мъжът ми, американец, пенсиониран професор по музика, учуден попита: „Ама кой реши да я организира тази конференция точно в Тулса? Кой ходи там?“
Ами кой ходи… Ходят такива като мен. Ивета, например. Посестрима, с която ме свързват много песни и пътища. Включително такива, каквито не съществуват. През далечната 1999-та, например, след приключването на културно-антропологичния семинар в Пиран на Адриатика, зацепихме право през полето наближавайки понтонния мост към Нови Сад. Е, с кола бяхме де. Караше я Ацуши, японски колега с впечатляващ сръбски.
Ивета от години е директор на фолклорния център в Ню Джързи, където работи с всички етнически групи, включително с местното племе Делауер или Лени Ленапе. Сега сме тръгнали двете ден по-рано за Тулса, защото сме разбрали, че в Бартесвил се намира център на голямото племе Делауер, което онова племе в Ню Джързи приемало за систър-трайб. Ама как ще стигнем до Бартесвил, как ще се върнем. Това още не знаем. Но и двете обичаме Балашевич – с песните му, с неговото „аз, мили мои, не вярвам в приказки, аз си живея в тях“. Когато Ивета затръгва за Америка със семейството си, остави ми концертен запис. Касетката вече е само спомен от едно минало време, големият бард не е сред нас. Но фразата си е жива и още как.
Сега, защо искаме да отидем в Бартесвил? Ами Ивета е свързана с „нейното“ Ленапе и не просто защото е правила предълги интервюта с членове на племето и местния вожд. Подреждала е изложба. Всъщност много изложби. Писала е по темата. И тя, и мъжът й, и дъщеря й имат индиански имена, което си е голяма чест. Аз съм въодушевена, защото наскоро съм се занимавала с темата за танца в музея. Музеят е Музеят за изкуство в Сиатъл, а сред танцовите прояви са игри на племена от щата Вашингтон. И аз съм направила няколко интервюта. Темата за загубената родова памет, езика, за усилията нишките да се съберат или пък да се създадат нови, ми е безкрайно интересна. Правилата на „Протокала“, например, действащите лица в утвърждаването на традиционните песни и танци. Кое е собствено родно? Как се „одомашняват“ заемките? Какво пазят архивите (от експедициите на Боас, например) и за кого са достъпни? Какво от новосъздаденото се приема за свое, кой може да го изпълнява, кога, къде? Как се „дарява“ песен? Как се възражда прекъсната традиция? Лудница.
Та, в Тулса сме. Понеделник. Ивета вече е в хотела. Аз съм кацнала в полунощ и съм на аерогарата. Докато чакам шатъла, чета „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски. И никак не бързам. В смисъл нетърпелива съм да се видя с Ивета, но не притропвам напред назад. Седя си кротко и поглъщам страниците. Примърквам от кеф. Открила съм си автор.
Вторник. Наемаме убер. Бартесвил е на около 45 мили от Тулса. Там се намира онзи център на племето Делауер (име, което, както отбелязва мимоходом Ивета, изобщо не е индианско; Делауер идвало от сър Томас Уест Трети лорд Де ла Уеър, първият губернатор на Вирджиния). Шофьорът е дружелюбен, разказва ни кои ресторанти трябва да посетим на всяка цена. Последното преминава в подробно изреждане като се започне от вкусотиите по Ютика скуеър, премине се през китайския ресторант Ченг или Чанг и се стигне до местенца за индианската сладка царевица увита в станиол с масло и така бухната във фурната. Щом сме се интересували от изкуства, да сме си отбележели Тулса артс дистрикт, Арт Деко сградите, включително Арт Деко подземните турове. А, и да не забравим да отидем на онова място, наречено „Център на вселената“. Като застанел там човек и като кажел нещо, то гласът му отеквал. Щели сме били да го познаем лесно, защото там имало и колона с желязна халка, която преминаващите можели да ударят и така да регистрират присъствието си. Но ако сме искали да се разхождаме, да вървим само по „Бостън“ и нагоре, в никакъв случай не към гарата. Всякакви хора имало там, въоръжени, пияни, дрогирани, така че никакво ходене там. Добре, казваме, благодарим. Ивета го пита какво знае за местните индиански племена. Тогава той споменава за пет „цивилизовани“ племена. Ние двете се споглеждаме. Едва по-късно в конферентните дни разбираме, че точно така са наричани племената Чероки (Cherokee), Чоктоу (Choctaw), Чекасоу (Chickasaw), Креек (Creek), и Семинол (Seminole nations). Терминът отпреди век и половина обозначавал тяхната асимилация с приемането по неволя на англо-американските норми. Племената иначе са десетки на брой в този щат.
Пристигаме. Поканени сме да разгледаме няколкото сгради в комплекса-селище. Научаваме какви са функциите на отделните сгради. Питаме как се издържат. Ами да, имало субсидия от щата, но грантове трябвало да се пишат постоянно. В музея, отворен само за нас, аз забождам нос в таблата с танците и музикалните инструменти. Ивета продължава разговора с домакините. Едната от тях се казва Илана. И тук по едно време става ясно, че племето Делауер в Ню Джързи може и да смята племето в Бартесвил за сестринско племе, но племето в Бартесвил не го припознава за такова. Защо, питаме. Ами който искал да бъде припознат като част от племето, трябвало да има кръвна връзка по майчина линия, която да можело да се проследи поколения назад. Това е леля ми, казва Илана, като се приближава до едно от платната. Знам си и лелите и пра-пра лелите. Всички се знаем кой от кои е. А при племето при вас нещата не се съвсем така.
Илана се оказа артист, приложник. Прави неща от мъниста, кожа, миди. Седнали сме на боб и царевичен хляб в столовата на центъра и тя ни споделя снимки от страницата си във Фейсбук. Показва ни семейството си. Нейният съпруг бил от племето Осейдж (Osage Nation). Има три деца, наскоро е осиновила четвърто, защото нейна близка се е споминала.
Прекарваме целия ден в този център. Идва мъж, който е сред първенците. Склонен е да ни отдели време. Той отговоря за обучението, както и за много други неща. Разказва ни колко е трудно да се мотивират децата да учат езика на племето. Всъщност то и нямало човек там, който напълно и свободно да го владее. Думи, фрази, да. Но онова, което ги свързва… А кой учи децата на традиционните танци, питам аз. И тук идва моментът, в който разговорът поема в посока, за която Ивета и аз не сме си и мечтали. Но понякога наистина трябва да му се даде време на един разговор да се разлисти, да си изгради ритъм, да заживее и даде плод. Разбирали са ги старите гърци тез работи.
В часовете заедно Илана изглежда се е уверила, че и двете с Ивета изпитваме искрен интерес към различни традиции и култури. Показали сме респект към тяхната. Ами тази седмица, казва тя, в Паухаска от четвъртък до събота ще има игри за представянето на момчета и младежи пред общността. Тогава ще получат първото си перо. Събитието е частно, на племето на мъжа ми е, но аз имам право да ви поканя. Никакви записи и снимки, обаче. Танците започват в два следобед. Два часа се танцува, после се яде, после пак се танцува и пак се яде. Три дни.
Мъжки инициационни практики днес!?! И ние ще можем да го видим това?
Но нека не бързам.
Конференцията на американското фолклорно общество започваше в сряда. Преди официалното откриване колегите бяха организирали два тура – единият до Арт музея Филбрук, другият – архитектурна и историческа разходка из Тулса. Да си изберем. С Ивета сме си избрали и двата. Ракия или вино, дядо попе? И бира, чедо. Туровете се застъпваха, на щяхме да го наредим някак.
Музеят Филбрук. Огромни дъбове приветстват посетителите. Навеждам се. Вдигам три жълъда – лъскави, здрави, шапчиците им вирнати. Градинарят тъкмо минава. Това е най-старото дърво в парка, казва. Аз си прибирам жълъдите. Искам да си отнеса у дома нещо от земята, от природата на това място. И през ум не ми минава, че то е свързано с петрола. Още не знам, че музеят е бивша вила на един от най-богатите петролни магнати от началото на 20 век, Уейт Филипс и съпругата му Женевиев. В даден момент семейството решава да дари вилата на градската управа с идеята тя да стане музей. А градината, която не се вижда отвън, е много подобна на красавицата Вила Ланте на италиански архитект от XVI век Джакомо Барози да Виньола. Изящна симетрия. Радваме й се много в момента, в който след разходката из залите излизаме на централната тераса.
Но ясно е, че за музея не мога да разкажа тук. Спирам.
Извикваме убер, който да ни закара скоростно до хотела, от който тръгва арт-деко тура. Момчето – младо. Дошло от Орегон преди година. Тук е частен учител. Обича езици. Искал да види свят. А дали не би искал да ни закара до Паухаска на следващия ден, че и да ни прибере? Вече сме разбрали, че до Паухаска нищо не ходи, 45 мили са си 45 мили. Но как се пропускат онези игри?
Ние с Ивета сме първите му клиенти на това момче. Не за деня, изобщо. И какво, вие сте фолклористи, а, я с какви готини неща се занимавате. Бил ходил до Паухаска, защото там се бил снимал филм по книгата Killers of the Flower Moon: The Osage Murders and the Birth of the FBI. Филм на Скорсезе при това. А на него темата му била любопитна. Децата, на които преподавал пък били болни точно тази седмица.
И така, идва четвъртък и ние се понасяме към Паухаска. Конференцията на American Folklore Society се е разгърнала с пълна пàра, не знам колко сесии вървят паралелно, тюхкам се, че пропускам камара интересни неща. Но и не се тюхкам. Ентусиазирана съм. Приключенската ми кръв подрипва.
Пристигаме. Мястото на церемонията е средно голяма арена, покрита. Опасана е с оградени пространства, в които пейките са на три нива. Върху повечето от тях има постелки. Но е рано. Има цял час до игрите. Центърът на Паухаска е на 15 минути.
Така се озоваваме в градче, в което за първи път виждам как е организиран административно живота на индианско племе. В случая това е Осейдж нейшън. Пием кафе в заведение, което някога е било пералня и затова носи звучното име Dirty Clothes Café. Музеят е затворен. Книжарницата работи. Ивета си купува Killers of the Flower Moon, аз понасям вестник от 2021-ва от къщата за гости срещу музея. Там пише не само за снимането на филма, но и за това как тази нова известност се отразява на живота на местните. Вестникът го взимам за себе си, но и за Гари. Някога дружал с деца от племето от резервата в родното му Айдахо, канен е бил на техните Paw wow – събирания с песни, танци и гощавка в почит към предците. Привлякъл по някое време съученик индианец да свири в бенда при училището. Не била от популярните за останалите му съученици тази негова дружба. Гари би разбрал повече от всеки друг написаното в онзи вестник.
Хайде обратно към арената. Сега вече церемонията започва. Регалии, пера, дрънкала, цветове. Мъжки глас се провиква, увлича след себе си певците. Обаждат се тъпаните. Мощна енергия завихря в кръг танца и танцуващите. Когато даден род е готов, тогава виждаме семейството подредено в един от входовете-лъчи към арената. Оттам влиза процесията с момчето, което в този ден ще получи перо и ще бъде въведено в групата на големите. И ето тръгва лъчът. Чуваме друг глас: това семейство е еди кое си, от рода еди кой си. Това дете е добро, То обича да плува, има успехи в математиката. Днес е моментът то да получи перо и да се присъедини към танца на мъжете. Детето се впуска към кръга, който започва да пулсира като живо тяло. Ритъмът се катери, полудява. И изведнъж спира. Само неколцина мъже, добри играчи, като опашка обират последните ритми. Жените, и те нагласени, с достойнство пристъпват по външния ринг. Мъжете сядат – жените сядат или направо напускат арената. После гласът на водача отново се извисява. И всичко започва отначало. И сигурно това повторение крие дълбок вътрешен смисъл, какъвто, знам, се съдържа и в цялото това действо, на което станах възторжен свидетел.
Прибирам се вкъщи със „Звезди под клепачите.“ Очите ми светят. Давам си време да рефлектирам върху трите истории там, така органично преплетени и така допълващи се. После намирам в тъмното моите три жълъда, потърквам ги и сядам да чуя и техния разказ.
10 ноември, 2022, Силвър Лейк
