Литературната ни дискусия в „Подкрепа“ снощи отприщи много размисли. Заедно с общите коментари по оста преди-след 1989-та и споменаването на имена на съвременни писатели, описващи нашето „вчера“, разговорът се завъртя и около нашето лично преди-след-преместване-в-пространството. Стана дума и за децата, родени в Щатите. Гостенче на срещата ни беше българче на 18, родено в Сиатъл, което разбира, но трудно говори български език. Дойде за часа по фолклор (с децата от „Българче“), но остана и за срещата на литературния ни кръжец. Разбрахме, че подготвя курсова работа за следването си в университета в Портланд и събира данни за това как българите в града поддържат своята културна идентичност.
Сега пробягвам по редовете на „Моля, дай ми една епълка“ (2005) и се замислям за огромния път, който извървяха българските общности в Северна Америка. В периода 2003-2005 г. българските неделни училища из тези ширини се брояха на пръсти, българските културни организации – също. Днес такива има във всеки по-голям щат. Не (само) защото броят на българите е нараснал, а защото се е появила воля, потребност (огромно постижение например е чикагският фестивал „Верея“, който през 2020 ще отбележи десета годишнина и ще събере десетки български групи). Това осъзнаване, струва ми се, е добро начало на деня. Както и осъзнаването на това каква огромна привилегия е да бъде човек част от един градивен процес и да намира смисъл в това, което прави, където и да се намира по света.
Силвър Лейк
