Слязла съм не където трябва. Кепитъл хил. Пътувам с метрото до крайната спирка, която е University of Washington, но така съм се заплеснала в това, което чета, че решавам че съм стигнала. Не е да каже човек, че не знам кое след кое следва. На сън да ме бутнат, ще ги изпея тия спирки. Сега стоя в търбуха на метрото с двата куфара и гледам в таблото да видя кога идва следващата мотриса. Как можах да се отнеса така…
Приближава ме служител на метрото. Афроамериканец. Обичка на ухото. Очите топли. Усмихват се. Поглежда куфара и малкото куфарче, мен и раничката, с която направо сме се сраснали и ме заговаря. Хей, ти май тъкмо идваш отнякъде. Кимам. Отдалече? От Силвър Лейк. Къде е това? Срещу планината St. Helens. Веждите се повдигат. Холи моли… И какво правиш тук? Преподавам. Какво преподаваш? Български език, танци. И това всяка седмица? Да.
Очите се уголемяват… Хей, аз имах леля, която преподаваше в училище, а също и чичо, който също преподаваше, а беше и библиотекар. Аз имам голямо уважение към всички учители, щото учителите трябва да се справят с много… (това не знам как да го преведа). Учителят трябва да има нещо отвътре за да е учител. Иска се сърце за тая работа. Бог да те благослови – докосва ме по ръката и изчезва зад гърба ми.
Следващата мотриса идва. Качвам се. Благодаря.
Сиатъл
