Приеми ме, огън. Позволи на босите ми нозе да преминат през жарта необгорели и ликуващи. Помогни ми, Господи. Още малко кураж ми трябва, още съвсем малко. Правя крачка… втора… За несвикналите ми (или отвикнали) да ходят боси стъпалà дори тревата не е достатъчно великодушна. Чувам как въглените пук-пук-пропукват, шушукат си нещо, ала аз не разбирам езика им. Напрегната съм, жадна съм и може би луда. Ами ако събудя дремещите червени езичета и те се изкушат от наивната ми незащитеност? Наистина ли е само въпрос на смелост да стиснеш пръстите на краката си и с игриви прескочи да разместиш жарките шарки? Но може ли да е толкова отчайващо просто? Могат ли да имат нещо общо законите на физиката с неистовото ми желание да приспя очите на страха и да скоча в огнедишащия кръг? Омайно-вълшебно е да съзерцаваш тлеещ огън под звездно небе в компанията на щурците. Може дори да си кажеш нещо като това: Боже, каква възвишена гледка! – така както един малък-голям човек си казвал, наблюдавайки бурята в океана от безопасно разстояние. Сега се питам какво ме накара да скъся разстоянието? Да схвана всичко искам аз в същността, казва скъпият на сърцето ми Пастернак. Да, но същността пàри… Сигурно оттам идва „не си играй с огъня“. Може би моята прабаба тъмноока в свилени шалвари и тюрбан не е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен светъл хан… Може би моята прабаба светлоока я е прихващало в среднощ дълбока и тя, облечена в бяла риза, е стискала с треперещи пръсти иконата, а дългата й плитка се е извивала като змея от топлината ‒ Въх, въх, въх..” И гайдата е пищяла до “възбог” с издути бузи, а тъпанът я е усмирявал до полуда: крот-ко-крот-ко-крот-ко…
Сега никой от насядалите около жаравата не носеше тъпан, но сърцето ми така силно биеше, че два тъпана щяха да ми дойдат много. Единият крак… другият… единия… другия… Господи, огънят ме прие! Не ме боли! Хубаво ми е! Хубаво ми е! И аз съм друга, различна, чиста, трепереща от възторг.
Година по-късно пак така омайно-вълшебно червенееше жаравата пред погледа ми. И отново усетих познатата тръпка да приспя очите на страха и да оголя предизвикателно стъпалата си. Музикантът засвири нестинарската и не трябваше да свири дълго, за да ме “хване” мелодията. Ако ме попита някой какво толкова има в тази музика, ще му кажа така: Представи си приятелю вир, завъртян с шеметна бързина от незнайна сила. Изкушен потапяш палец, а само след миг усещаш с цялото си тяло, че вече си част от звуковъртежа, че вече не си на брега, че бряг няма.
Бараката, която ние, студентите-танцьори временно обитавахме, беше съвсем наблизо. За минута изтичах до стаята си, за още една облякох бяла риза, а на третата минута дългата ми плитка се извиваше като змия от топлината.
Коя си ти, моя далечна прабабо…
Публ. в „Литературен вестник“, бр. 24, 20-26.06.1994
